Учредителното събрание, провело се от 10 февруари до 16 април 1879 г. е първият български модерен законодателен орган. Неговите събрания се провеждат в сградата на бившия конак в старата българска столица Търново. Задачата на Учредителното събраание е да приеме основен закон за новоосвободена България, който да определи пътя на обществено-политическо развитие на новата държава.
Конституирането на Учредителното събрание се определя още в чл. 7 на Санстефанския мирен договор, който предвижда събрание от нотабили под надзора на руския императорски комисар да изработи основен закон на младата държава преди избора на княз. Така се показва, че устройството на българската държава трябва да е дело на самите българи. Берлинският договор препотвърждава тази клауза на Санстефанския договор, като посочва, че Учредителното събрание и приетото от депутатите му държавно устройство ще важат само за териториите на Княжество България.
Така на 10 февруари 1879 г. руският императорски комисар в България княз Александър Донуков-Корсаков свиква първото българско народно събрание. Най-популярната теза е, че то се състои от 229 народни представители (117 по право, 89 избрани от населението и 19 назначени от императорския комисар). Реално, точният брой народни представители е трудно да се определи, тъй като една част от тях са и по право, и избрани от населението, а няколко народни избранници напускат Търново в навечерието на откриването на първото заседание на 10 февруари. Сред депутатите има представители на мюсюлманската, еврейската, протестантската и униатската религиозни общности. Самите избори за народни представители за квотата на избираемите места се провеждат по правила, създадени от Временното руско управление, за избор на общински и окръжни съветници, тоест чрез двустепенни избори (населението избира т.нар. гласни, които избират депутатите). Народните представители в Учредителното събрание са цвета на тогавашната българска интелигенция- бившият екзарх Антим I, докторът по право от Хайделбергския университет Константин Стоилов, ръководителят на ТБЦК Иван Касабов, Петко Каравелов, Петко Славейков, Драган Цанков и др. Целта на този първи български парламент е, както вече беше посочено, да гласува органически устав за Българското княжество. Той е изработен от специална комисия начело с ръководителя на Съдебния отдел на Временното руско управление Сергей Лукиянов и коригиран в по-либерален дух от руския император Александър II (1855-1881). За председател на Учредителното събрание е избран бившият екзарх Антим I.
Веднага след откриването обаче дискусиите се изместван в коренно различна посока. Вместо да обсъждат въпроса по основния закон, депутатите започват да дискутират по общонационалния въпрос. Те се събират в църквата „Св. Никола“ създават паралелно събрание, в което вземат участие и представители от Източна Румелия и Македония и Одринска Тракия, които остават под властта на султана според Берлинския договор. Националният въпрос провокира и първото деление сред народните представители на крайни и умерени. Крайните искат да провалят заседанията на Учредителното събрание и създаването на основен закон до връщането на Санстефанска България, като така поставят Великите сили пред свършен факт. Умерените са против тези крайни действия и предлагат да се изготви протестен мемоар до Великите сили срещу решенията на Берлинския договор, но същевременно да се подновят заседанията на Учредителното събрание. Когато става ясно, че в дискусиите надделяват „крайните“, княз Дондуков решава да се намеси. Той заплашва народните представители, че ако не се приеме навреме органически устав на Княжеството и съответно не започне да функционира неговият държавен механизъм, то това би довело до окупация на земите, попадащи на територията на Княжество България. Това стряска депутатите и на 16 март те подновяват заседанията си.
В хода на дебатите по проекта за органически устав депутатите се разделят на две течения- консерватори и либерали. Консерваторите се застъпват за силна княжеска власт и двукамарен парламент със силно ограничени пълномощия, използвайки като мотив факта, че българите нямат опит в държавното управление. Либералите, от своя страна, смятат, че българите вече имат достатъчно опит от досегашните си църковно-просветни институции да се управляват сами и за застъпници за еднокамарен парламент с големи правомощия. Повечето народни представители са без мнение и биват привличани при гласуванията от идеите, изказани от крайните консерватори- д-р Константин Стоилов, Григор Начович и Димитър Греков и от крайните либерали- Петко Каравелов, Петко Славейков и Стефан Стамболов.
По предложение на Константин Стоилов за разглеждането на проектоустава е сформирана 15-членна комисия. Тъй като в Учредителното събрание първоначално доминират възгледите на консерваторите, в комисията попадат 14 консерватори. По предложение на Константин Стоилов, повлиян от идеите на западноевропейския парламентаризъм, в комисията е включен и един либерал- Драган Цанков. Тази комисия разглежда предложения от Лукиянов органически устав и изготвя специален документ- „Рапорт върху основните начала на Конституцията на Българското княжество“, в който членовете ѝ изказват мнението си по проекта и предлагат изменения. В него терминът „органически устав“ се заменя с „конституция“. Рапортът се състои от две части- встъпление и същинска част, която ревизира проекта в по-консервативен дух- връщат се цензът и непрякото гласуване, а също така се премахва възможността жени да заемат княжеския престол. Държавният съвет се заменя със Сенат, който да има законодателна инициатива. Документът е прочетен пред депутатите в пленарното заседание на 21 март 1879 г. Крайните либерали реагират остро на направените промени и привличат депутатите на своя страна, като по този начин мнозинството в Учредителното събрание се изменя от консервативно в либерално. По предложение на Петко Каравелов народните представители отхвърлят проекта на Лукиянов с поправките на комисията и започват приемането на конституцията член по член. В следващите заседания страстите по време на дебатите за държавното устройство на България ескалират, като често депутатите се обиждат един друг, стига се до заплахи, побоища и дори се отправят покани за дуели. В хода на тези шумни дискусии либералите успяват да се наложат. Така на 16 април 1879 г. Учредителното събрание окончателно приема Търновската конституция. Тя е изцяло с либерален характер и се превръща в една от най-демократичните към момента на приемането си конституции в Европа. С приемането ѝ Учредителното събрание изпълнява мисията си и се саморазпуска в същия ден.