Автор: Петя Косева, Магистър по Възраждане и Памет към СУ „Св. Климент Охридски“, докторант към Университет Юстус Лийбиг в Гийсен, катедра История и културология. (Justus-Liebig-Universität Giessen, Lehrstuhl für Geschichts- und Kulturwissenschaften ), член на International Graduate Centre for the Study of Culture, Giessen
Българският XIX век е белязан от редица промени, настъпили в различни сфери на българското общество. Появяват се нови идеи, които внасят значителни изменения в съществуващите до тогава тенденции и те оформят до голяма степен облика на бъдещето. Деветнадесети век е особено динамичен по отношение на случващото се в Европа и това неминуемо дава своето отражение върху българите. По един или друг начин, в българските земи проникват европейските разбирания за прогресивност и цели на Новото време. Налице е процес на отдалечаване от средновековното и все по-ясно утвърждаване на светското.
Въпросът за проникването на европейски идеи в българските земи през XIX век е сложен, тъй като това не се случва по един строго определен начин, а се осъществява в различни форми и измерения с течение на времето. Понякога влиянието е пряко, а в други случаи прониква вторично през съседни страни. Особено важна роля в този процес има отделният индивид, имал възможността лично да се докосне до духа и същността на модерна Европа. Онези българи, които по един или друг повод пътуват, работят, учат или живеят в европейски държави, съзнателно или не стават преносители на новото мислене, на новите достижения в науката, изкуството, политиката, търговията, икономиката. Един от най-добрите примери за човек, който от една страна попива европейски идеи, а от друга ги пренася и прилага на българска почва е художникът Николай Павлович.
Николай Павлович е роден на 9 декември 1835 г. в гр. Свищов. За неговото начално развитие голямо значение имат семейството му и обстановката в Свищов по това време. Градът е вторият най-ключов търговски център по Дунава след Русе. Още от най-ранна възраст Павлович се сблъсква с необходимостта от образование и получава стабилна за времето си основа. Досегът му с будни и действащи хора се отразява върху възгледите му. Преди да напусне пределите на българските земи, той вече е убеден в нуждата от развитие в синхрон с потребностите на времето.
Ключова роля за израстването на Павлович като творец има неговият чичо Антон Киряк Цанков, който бил заможен търговец. Именно той е човекът, който забелязва склонността на момчето да рисува. Във връзка с търговските си занимания, Антон Цанков често пътува до Виена и е запознат с развитието на изкуството там. Той решава да заведе племенника си в австрийската столица, където можел да учи живопис.
През есента на 1852 г. в развитието на младия възрожденец настъпва промяна – неговото обучение продължава, но този път в една от най-старите академии в Европа – Виенската художествена академия, основана през 1693 г. Престоят на Павлович там продължава до 30 април 1855 г. Николай Павлович най-напред постъпва в Elementerschule – подготвителен клас по живопис, скулптура в архитектурата, пейзаж и гравюра. В свидетелството на Павлович от императорската кралска школа за изобразителни изкуства във Виена са вписани дисциплините, които българският художник изучава, както и резултатите, които показва. Сред тях са Обучение по рисуване по антични образци, Рисуване по натура, Анатомия, Перспектива и др. В началото Павлович рисува с креда, молив и сангин по предложки. Изображенията често представляват мъже и жени, откъснати от големи композиции на известни художници, като например Рафаеловите стенописи във Ватикана, Микеланджеловата стенопис в Сикстовия параклис и др. За изграждането на разбиранията на Николай Павлович за съвременното изкуство принос имат преподавателите във Виенската академия. Много от тях са утвърдени и признати творци, с ново виждане за същността и ролята на изкуството и със значителен опит зад гърба си. Добри примери за това са Карл Майер и Карл фон Блаас, чиито класове Павлович посещава през втората година от следването си във Виена (1853-1854), когато специализира историческа живопис. Силно впечатление на Павлович прави австрийският художник Фердинанд Георг Валдмюлер. Той е известен представител на стила бидермайер, отличаващ се със стремеж към правдиво и точно изобразяване на действителността в битов план. Влияние върху българския творец има и самата обстановка във Виена. Градът е изключително богат в културно отношение и е средище на различни интернационални връзки.
Благодарение на обучението си при виенските и мюнхенските академици, Николай Павлович научава за нови подходи в изобразителното изкуство, за нови идеи и методи на работа. Това е особено важно, тъй като му дава възможност да види и усвои модерни европейски тенденции, стоящи все още встрани от българското изкуство. Всичко това допринася за разширяване на кръгозора на българския творец, който намирайки се извън родното пространство става пряк свидетел на различни възгледи и подходи. Като такъв той става способен на по-късен етап да съпоставя, да анализира и да търси ниши за внасяне на нови елемнти в изкуството на българите.
През 1855 г. Николай Павлович е принуден да прекъсне следването си във Виена, поради финансови затруднения. По-нататъшното му обучение в европейски учебни заведения се оказва възможно благодарение на контактът му с Петър Берон, който е германски възпитаник. Именно той подпомага материално Николай Павлович да продължи образованието си в друг европейски културен център – Мюнхен. В Баварската кралска академия Николай Павлович учи от октомври 1856 г. до август 1858 г. Българският художник заминава за Мюнхен с идеята да специализира историческа живопис. Има два водещи фактора за наличието на такова желание у него: от една страна той вече притежава любов към историята, а от друга е повлиян от съществуващите по това време в Европа тенденции. В западноевропейските държави историческата живопис е смятана за висша форма на изобразителното изкуство. Самият директор на Баварската художествена академия – Вилхелм фон Каулбах е на мнение, че само историчните картини са навременни. Като творец с увлечение към историческата живопис, за Павлович е от голямо значение, че е имал възможност да се обучава при един от най-известните по това време художници, а именно при Йохан Георг Хилтеншпергер. Хилтеншпергер е майстор по историческа живопис и е изпълнявал поръчки, възложени лично от баварските владетели. Самата обстановка в Мюнхен през XIX век е предразполагаща за развитието на изкуствата. Градът се издига изключително много в културно отношение вследствие усилията на кралете Максимилиан I Йозеф (1799-1825 г.) и Лудвиг I Баварски (1825-1848 г.), за които превръщането на Мюнхен в могъщ и конкуретен център е приоритет. По времето когато Николай Павлович отива в Мюнхен, там вече са установени известни университетски традиции. Като представител на творческата интелигенция и като любител на историята, Павлович едва ли е могъл да попадне на по-подходящо място от Мюнхен през 50-те години на XIX век. Там се провеждат изложби, има активен пазар за изкуство и живеят, работят или временно пребивават много известни творци. В Мюнхен той замисля първите две литографии от серията „Райна княгиня българска”, отпечатани през 1860 г. в Белград. Тези две литографии са първите художествени произведения в българското изкуство, посветени на историческа тематика.
По отношение на пренасянето на европейски влияния в българското изуство, Павлович има заслуги в две насоки. Първо, самите произведения, които той създава и разпространява сред българското население са в светски стил и са видимо дело на човек, учил извън пределите на родината си. Второ, той се стреми не само да прилага наученото, но и да го предаде на своите сънародници, опитвайки се да внесе нова светлина в тяхната работа.
Каква е ситуацията в българските земи? Тук дълго време изкуството е затворено в рамките на християнския храм и е силно обвързано с консервативни художествени традиции. Художниците работят в двуизмерен план, фигурите са сковани и с безжизнено излъчване. Липсва идеята за пространство и перспектива. Изкуството почти не се развива и не се усещат тенденциите на модерността. Самият Павлович в едно свое обявление във вестник „Съветник” от 25 ноември 1864 г. пише по отношение на състоянието на българското изкуство следното: ”както ся днес доста явно види до каква е пропаст и низост подпаднало, та не може ся ни живопис назова”. От обявлението ясно проличава изградената с годините представа у Павлович за това какво трябва да представлява изобразителното изкуство. Той не само излага виждането си по този въпрос, но и отправя критика към българските представители на художествения занаят, че не работят в посока на неговото развитие в съответствие с модерното европейско равнище.
Въпреки че все още е под силното влияние на средновековните схващания, българското изкуство все пак търпи някакви промени, които няма как да бъдат избегнати в хода на онова динамично време. През първата половина на XIX век значително се увеличава броят на зографите и иконописците, което показва нарастването на интереса към изкуството. В по-големите градове отварят врати художествени ателиета. Настъпват промени в самите изображения. Правят се опити образите да изглеждат по-живи и по-реалистични, което е логично следствие от промяната на отношението към човека и личността. Наблюдава се и една по-свободна интерпретация на религиозни мотиви.
Въпреки нюансите на новото време, българското изкуство не разполага с нужния набор от творци, които да утвърдят съвременното светско начало. Поради тази причина, след завръщането си в българските земи Николай Павлович често е принуден да води битките си за модернизация в това направление, в повечето време сам. Веднъж възприел концепцията на своите немски учители, че при рисуването на икони трябва да се използват съвременни похвати, познаващи перспективата и анатомията, Павлович се сблъсква с консервативните представи на българските иконописци. Неговото желание е да съживи българската икона. Той смята, че църквата и манастирите трябва да са центровете, които да приобщават българите към светското начало. Всичко това обаче не се приема добре от местните иконописци.
Макар да не успява да повлияе на иконописците, Павлович все пак получава възможност да изрази своите разбирания за изкуство. На него е възложена поръчката да нарисува икони за търновската църква „Св. Спас”. И тук обаче не получава по-голямо признание и разбиране. Свикналите на по-друг вид изображения духовници и енориаши се изразяват откровено негативно към делото на Николай Павлович. За тях неговите икони са необичайни и „католишки”.
Трудностите пред българския художник не се състоят само в идейно неразбиране от неговите колеги. Не веднъж или два пъти той изпада и в сериозни материални затруднения. У нас липсват условия за развитие на изобразителното изкуство и Павлович често няма материали, модели или дори помещение, където да работи. Като всяко друго начало и предприетото от него начинание е трудно, но това не води от отказ от започнатото.
Голяма е ролята на Николай Павлович за развитието на портретния жанр (Снимка 1), историческата и битовата картина (Снимка 2). Макар по това време да творят и други даровити художници като Станислав Доспевски, Христо Цокев и Георги Данчов, Николай Павлович е този, чието творчество се смята за основополагащо по отношение на светското изкуство. При него белезите на светското са най-ясно засвидетелствани и различими. Освен това Павлович има заслуга за появата на битовия жанр в българското изкуство през 50-те години. С този стил той вече е добре запознат вследствие на годините, прекарани във Виена и Мюнхен. Първата картина, която рисува в този дух е „Гроздобер”, по която Павлович работи докато е в Мюнхен през 1856 г.
Както по времето на следването му в европейските академии, така и след завръщането му в родината, Павлович продължава да изпитва най-силно увлечение към историческата живопис. Той се счита за основоположник на нейния български вариант. Автор е на множество картини и литографии с историческо съдържание, сред които „Аспарух преминава Дунава”, „Цар Крум получава отсечената глава на Никифор”, „Райна Княгиня Българска” и др. Научен от известните си преподаватели да цени достоверния образ, той се опитва да го прилага до колкото е възможно и в историческите си картини. За постигане на максимална историческа достоверност, той търси материали за физическия облик на средновековните владетели. Така например за нарисуването на две картини на цар Асен Павлович използва негови изображения от монети.
Една от най-големите стъпки, които Николай Павлович предприема е опитът за създаване на учебно заведение, което да подготвя кадри в сферата на изкуството. Докоснал се до атмосферата на немските академии, той осъзнава колко важно е образованието с оглед подготовката на високо квалифицирани специалисти. Свой подробен план за организиране на художественото образование в българските земи Павлович развива в статия във вестник „Отечество”. Образованието, което Николай Павлович можел да предложи със сигурност отстъпва по качество на това, което самият той е получил. Тук въпросът не опира толкова до способности или досетливост, колкото до материални възможности. Най-малкото той нямало откъде да набави гипсови отливки, по които учениците му да работят. Проблемът със спонсорството все още бил неразрешен. Както Павлович пише в своята книга „Заведение за живопис”: „никой от нашите богати, никоя община не ще да пожертвува по нещо и за тая стръка (живописта)”. Докато мюнхенските творци са можели да разчитат на материалната подкрепа на владетелите Вителсбах, то Павлович и другите български художници от деведнадесетото столетие се намирали почти изцяло в ръцете на случайността.
Друг нов елемент, който Николай Павлович внася в историята на българското изкуство е художествената критика. Той критикува произведения на Станислав Доспевски, негов съвременник. Според немския възпитаник в картините на Доспевски има неправилност и безпорядък, липса на анатомичност и перспектива, както и „несмислено употребени” предмети. Разбира се, забележките на Павлович съвсем не означават, че всички негови картини са перфектно изпълнени. Но започването на един подобен своеобразен професионален диалог е свидетелство за задаването на критерии в българското изобразително изкуство. Появата на критиката е важна, тъй като тя е средство за даване на оценка и опит за внасяне на подобрения.
Павлович е убеден, че от изкуството българският народ само би могъл да спечели, защото „художеството, прекрасното искуство, е един от голямите двигатели за напредъкът и образованието, било в душевно или материално отношение. То възвишава душата, изтънчава мислите, облагородява вкусът, то е голям помощник за развитието на умственните сили…”.
Българското изкуство през XIX век е обхванато от множество промени и Николай Павлович допринася за значителна част от тях. Разбира се, има и други художници, привърженици на модерността в изобразителното изкуство. Такива например са представителите на Самоковската школа. Промяната обаче не се случва рязко и отведнъж, тъй като не е лесно да се разчупят същестувалите векове наред практики. Все пак е факт, че се променя интересът към човека, към околната среда и към цялата българска действителност. Започва да се усеща светът извън рамките на религиозното, което е типична характеристика на новото време. Трябва да се отбележи, че по времето, по което се извършва обновата в българското изкуство, подобни процеси протичат и сред съседни на българите народи. Преход от средновековно към модерно изкуство през XVIII и XIX век протича и сред гърци, сърби и румънци. Изкуството може да послужи като своеобразно огледало за настъпващите промени във върлуващите сред обществото възгледи.
Способностите на една отделна личност да внесе мащабни промени в развитието на цяло едно общество не са безгранични. Въпреки това един човек би могъл да е носител на определени влияния, с които да успее да ангажира и други хора в обкръжението си. Николай Павлович е добър пример за това. В опитите си да усъвършенства основните аспекти в художественото творчество по българските земи, той среща редица пречки от материален и идеен характер. Въпреки това с работата си Павлочив поставя основите на българското светско изкуство и задава нова посока на неговото съдържание.
БИБЛИОГРАФИЯ
Алпатов, Михаил. История на изкуството. Т.4. София, 1983.
Блед, Жан-Пол. История на Мюнхен. София, 2013.
Генов, Георги. Културата на Западноевропейския Ренесанс. Велико Търново, 1994.
Генчев, Николай. Българската култура XV – XIX в. София, 1988.
Иванова, Благовеста. Виенският и мюнхенският период в обучението на Николай Павлович. – В: Проблеми на изкуството. София, 2007, с.54.
Косев, Димитър. История на България. Т.6 – Българско възраждане 1856-1878. София, 1987.
Лвова, Евгения. Българско възрожденско изкуство. София, 1978.
Обретенов, Александър. Българско възрожденско изобразително и приложно изкуство. София, 1985.
Павлович, Николай. Архив на Николай Павлович. София, 1980.
Паскалева, В. Неизвестни писма на Николай Павлович. – В: Известия на института за изобразителни изкуства. Кн.VII. София, 1964, с.247.
Райнов, Николай. Николай Павлович. София, 1958.
Рошковска, Анна. Европейски влияния в българското изкуство XVIII-XIX век. София, 2000.
Цончева, Мара. Българското възраждане. Живопис и графика. София, 1962.
Текстът е публикуван в: Koseva, P. The Painter Nickolay Pavlovich and the Elements of Modernity in Bulgarian Art, in: Mutafova,K. and N. Hristova (Hrsg.). Standards of Everyday Life in the Middle Ages and in Modern Times. Vol. III. Veliko Turnovo: Faber, 2014, 544-550
