Вероятно Паисий Хилендарски е роден през 1722 г. в Самоковската епархия. От кондиките на Атонските манастири изглежда, че родното място на неговите братя – Лаврентий и хаджи Вълчо, е Банско и оттам може да се предположи, че самият Паисий е от този град.
През 1745 г. Паисий Хилендарски се установява в Света гора и става таксидиот на Хилендарския манастир. Таксидиот от своя страна означава пътуващ православен монах, който събира помощи за манастирската обител. Недоимъкът и произволът на турските власти засяга и Атонските манастири. Монасите са принудени да търсят помощи от богатите български търговци и градските еснафи.
Паисий, обикаляйки в търсене на помощи за Хилендарския манастир, проповядва Божието слово сред своите сънародници и поддържа тяхната вяра. По време на своите пътувания из страната и в богатите библиотеки на Атонските манастири Паисий открива многобройни свидетелства за историята на българите.
През 1761 г. хилендарското братство изпраща Паисий в Сремски Карловци – един от най-издигнатите по онова време православни центрове. Тук Паисий се запознава с творчеството на дубровнишкия абат Марко Орбини, посветено на историята на всички южнославянски народи.
След като се завръща от Сремски Карловци, той се заема да обобщи всички събрани материали в една книжка „История славянобългарска“. Първоначално Паисий пребивава в Хилендарския манастир, но поради кавги, възникнали сред монашеското братство, се премества в зографската обител „Св. Георги“, където през 1762 г. завършва своя труд.
За това какво е правил Паисий след 1762 г. не се знае почти нищо. Приема се, че след завършването на „История славянобългарска“ Паисий се завръща в Хилендарския манастир и известно време дори е изпълнявал задълженията на негов протоигумен. От посещенията му в различни селища на страната са документирани единствено пътуванията му из Самоковско, Котелско, Асеновградско.
Що се отнася до годината, когато Паисий умира, в научната литература съществуват различни хипотези. Според проф. Йордан Иванов Паисий е умрял през 1798 г. в Самоков. Други автори пък твърдят дори, че са открили гроба на Паисий Хилендарски в с. Рибарци, Босилеградско. Едва преди около 20 години в една от хилендарските кондики е намерен запис, който дава основание да се приеме, че Паисиевата смърт е настъпила през 1773 г. в Амбелино, названия на южната част на Станимака (дн. Асеновград).
До 1762 г. в духовния живот на българите всичките три и половина столетия османско владичество няма друга творба с подобно значение. По обем не е голяма, но стойността ѝ е безгранична, тъй като изиграва решаваща роля за духовната еманципация на българския народ. В книгата си хилендарският монах разкрива героичното минало на българския народ, възкръсва образите на ханове и царе, на патриарси и светци. Описват се славни победи, богатството и мощта на някогашната българска държава. Паисий пробужда до известна патриотичния дух на българина.
