Издигането на християнството в държавна религия в средновековна България става под въздействието на различни вътрешни и външни фактори. Тяхното действие изкристализира особено ясно през първия период от управлението на българския владетел хан Борис I (852-889; +907), т.е. през 852-863 г. Тогава той все още носи ханската, езическа титла. На български престол хан Борис е пряк наследник на хан Пресиян (836-852). Той започва своето управление в сложна и напрегната за България външно-политическа обстановка. Основно място в нея заема изострилото се съперничество между двата църковно-религиозни центъра Константинопол и Рим за надмощие над славянския свят. Проводниците на техните интереси стават двете водещи християнски политически сили – Византийската империя и Немското кралство.
В периода 852-863 г. водещо място сред славянския свят с България заема и Великоморавия. Двете държави насочват силите си към отстояване на своята политическа независимост и културна самоидентичност в борбата с Немското кралство и Византия. Основната задача в държавната и дипломатическата дейност на хан Борис I e запазването на на обширната територия на своята държава. Първоначално българо-немските отношения запазват мирния си характер. Според Бертинските летописи през 853 г. българският хан сключва военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиването на домогванията на немците за политическо господство на среднодунавските славяни. Последва война между немци и българи. В нея крал Лудвиг Немски привлича хърватите. Принуден да воюва на два фронта хан Борис I войната, ако се вземат под внимание данните на император Константин VII Багренородни и „Житието на Петнадесетте тивериопoлски мъченици“ от Теофилакт Охридски. При тази тежка ситуация българският владетел е принуден да се откаже от съюза с Великоморавия и да премине на страната на Немското кралство. Това повторно сближаване с немците позволява на хан Борис I да спре по-нататъшните им действия към северозападните български земи по Средния Дунав.
Българо-византийските отношения се изострят през 855 г. Основа за конфликта е включването на славянските племена от Македония и Родопската област към българските територии. Обстановката се усложнява още повече през 855-856 г., когато между двете сили избухва война. Причината за нея трябва да се потърси в опита на империята да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в Северна и Източна Тракия, които са владени от България. В резултат на успешните военни действия на византийската войска, водена по суша и море от император Михаил III (842-867) и кесаря Варда, са завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. Този път със средствата на дипломацията хан Борис I успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу българската държава. През 856 г. между двете държави е сключен мирен договор.
В началото на 60-те години на IX в. настъпва първото прегрупиране на политическите сили в Средна и Източна Европа, в резултат на което се стига до възникване на нови коалиции в Европейския югоизток през 862-864 г. Укрепване на позициите на Великоморавия в среднодунавските земи засяга сериозно интересите на България и Немското кралство в този район. Това довежда до създаването на нов военен съюз между двете държави през 862 г., който е насочен срещу Великоморавското княжество.
При създалата се опасна ситуация великоморавският княз Ростислав търси сближение с Византия. От императора той иска проповедници, които да разпространят християнството на говоримия от народа му славянски език. Само така може да се отстрани немското политическо и културно влияние, чийто проводник е немското духовенство.
Водена от своите интереси Византия сключва желания договор най-вероятно през 862 г. Присъединявайки към този дипломатически акт империята се води от още едно обстоятелство. При сключването на военния съюз с Лудвиг Немски, хан Борис I обещава да приеме християнството от Рим. Тези намерения на българския владетел са достатъчен повод за безпокойство от страна на Византия, която се стреми да установи своето господство на българите.
През есента на 863 г., след като успява да нанесе сериозно поражение на арабите, империята организира внезапен поход срещу България. С този военен натиск тя цели да откъсне България от съюза с Немското кралство и да приеме християнството от Константинополската църква. Хан Борис I не успява да организира бързи контрадействия, поради заетост на войските му във войната срещу Великоморавия и поради различните природни бедствия. По същото време се води война и със Сърбия. Несигурните сведения в изворите не позволяват събитието да бъде датирано с точност. Някои изследователи го отнасят към 870 или дори 880 г. Българските войски, предвождани от престолонаследника Владимир Расате, претърпяват неуспех. Той самият е пленен и освободен след намесата на сключването на „дълбок“ мир между двете държави. Следва разтрогване на съюза с немците и обещание покръстването на българите да се извърши от православното византийско духовенство. По силата на сключения договор България получава отново областта Загоре.
Първите десетилетия от управлението на хан Борис I преминават в непрекъснато войни, при които българската държава нито веднъж не побеждава. Тези неуспехи коренно променят стратегията на неговата държавна политика. Българският владетел прозира необходимостта от приемането на християнството и писменост на роден език.
Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави е основна цел на външната политика на хан Борис I. В официалното въвеждане на християнството в държавата си той вижда основния път за нейно постигане. Затова този въпрос намира място в отношенията му с двете водещи християнски сили – Немското кралство и Византия. Тази цел определя гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и по-нататък спрямо Рим и Константинопол.
Като поема задължението да се приобщи към християнството и Константинополската православна църква хан Борис I, подобно на византийския император, желае да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в неин крепител. Това е по-дълбокият замисъл на неговата мирна политика с Византия и на поетото задължение.
Покръстването на българския владетел и на народа се предхожда от покръстването на българските пратеници, които отиват във византийската столица за сключването на мирния договор. Това става непосредствено след приемането на клетвените обещания през есента на 863 г. Тогава заедно с тях за България се отправя духовна мисия начело с епископ, която трябва да осъществи приобщаването на българския народ към християнството. Така в началото на 864 г. византийското духовенство се заема с покръстителна дейност, с която фактически започва и първият етап от християнизацията на българското общество и държава. Хан Борис I, ръководен от различни верски и други съображения, свързани с опасността от дестабилизация във вътрешно-държавния живот, осъществява акта на своето християнско кръщение през една нощ на 863 г. като приема името на тогавашния византийски император Михаил III, който се явява като формален негов кръстник.
В историческата наука се води дългогодишна дискусия относно годината на покръстването. Според Петър Петров и Петър Мутафчиев то се отнася за 864 г. Васил Златарски и Васил Гюзелев, които се позовават на надписа при с. Балши, смятат, че годината е 865-та. Моско Москов и Тадеуш Василевски приемат 866 г., аргументирайки се с преписката на Тодор Душков.
Покръстването на българите намира широк отзвук във Византия и тогавашния свят. Възникват множество легенди, които предават една или друга версияна причините за приемането на християнската вяра от хан Борис I. Според една от тях князът приема своето кръщене под влияние на своята сестра, която става християнка по време на пленничеството в Константинопол. Според друга ханът, който много е обичал лова, кара един пленник да му нарисува ловни сцени, предизвикващи страх и удивление. Вместо тях монахът – живописец му нарисува сцени от Страшния съд, които го разтърсват и го подтикват да приеме християнската вяра. Третата легенда приписва покръстването на двамата братя Кирил и Методий, а четвъртата – на папския Рим. Всъщност истинските причини са далеч по-многобройни и сложни.
След покръстването българският владетел изоставя своя хански титул и приема славянския „Велик княз“.
С въвеждането на новата религия като официална княз Борис I може да постигне сливането на славяни и прабългари в единна културно-религиозна общност. Освен това християнството налага идеята за самодържавната власт, която е напълно в духа на централизаторските тенденции.
Успешното начало на християнското дело, което намира израз в акта на покръстването на българския владетел и на част от населението в държавата през 864 г., е застрашено поради факта, че византийската цървковна мисия проповядва словото Божие на гръцки език.
В държавата идват и проповедници на други религиозни учения като юдеизъм и ислям. Постепенно във вътрешния живот на България настъпва религиозен хаос, който още повече засилва тенденцията към недоволството от религиозната политика на княз Борис I, който в резултат на покръстването приема името Михаил.
Зреещата болярска и народна опозиция срещу християнската религия и срещу сближението с Византия прераства в открит бунт срещу покръстването. Според Бертинските летописи той избухва през 865 г. в „десетта комитата на държавата“, в които болярите разбунтуват народа срещу княза. Бунтовниците идват въоръжени в Плиска и събират около двореца с намерението да го убият. Религиозните подбуди на бунта и неговата антихристиянска насоченост са добре представени в изворите. Според „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“, той не им „дава добър закон“ и те въстават срещу него. Според Йоан Зонара той е отстъпник от бащината си чест и слава. Заради това те искат да си поставят друг княз. Княз Борис I обаче успява бързо да потуши бунта с помощта на верните нему столични боили. Той наказва със смърт само 52 боляри, които най-много бунтуват народа срещу него, а на останалия народ позволява да си отиде невредим, както се казва в Бертинските летописи. Реакцията на недоволните от християнизацията на държавата предизвиква една от най-сериозните кризи в историята на Първо българско царство. В българската история няма друг пример, когато такава значима част от аристокрацията, тясно свързана с властта, да се противопостави на своя владетел. Независимо че бунтът е потушен, след 865 г. противоречието между християнството и езичеството продължава да съществува като потенциален фактор за възникване на кризисни ситуации в управлението.
Религиозният хаос и бунтът срещу покръстването ускоряват решението, което княз Борис I взема за бързото уреждане на въпроса за статут на Българската църква. Те показват, че липсата на българска църковна организация може да бъде сериозна заплаха за държавната независимост и сигурност. За постигането на независима църква българският владетел успешно използва противоречията между Константинопол и Рим.
По силата на сключения мир с Византия първоначално княз Борис I се обръща към константинополския патриарх Фотий (858-867; 877-887) с молба да му разясни кога и как България може да се сдобие със своя църква. Вместо ясен отговор той получава обширно послание, което е „Ръководство за владетеля“, за това какви качества трябва да притежава като християнски владетел без да спомене нито дума относно статута на бъдещата българска църква. След този твърде дипломатически отказ от страна на православна Византия Борис I в търсене на решение на българския църковен въпрос се обръща към папския Рим.
През месец август 866 г. той изпраща до папа Николай I (858-867) обширно послание с въпроси, написани на гръцки език, в които търси отговор на всички онези промени, отнасящи се до християнството на народа – вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и др. Почти едновременно с пратеничеството до Рим княз Борис I изпраща и друго – до Регенсбург, до крал Лудвиг Немски с молба да му осигури епископи и свещеници. В това пратеничество обаче той като че ли желае да постигне подкрепата на немския крал в преговорите с Рим. С превода на българските въпроси на латински е натоварен Анастасий Библиотекар. Под ръсководството на папата опитният канонист и историк съставя „Отговори на папа Николай I по допитване на българите“. В България те са донесени от специални римско пратеничество начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски и са връчени на княз Борис I на 13 ноември 866 г.
Отговорът на папата са своеобразно огледало на състоянието на вътрешно-държавния живот в навечерието на покръстването на България и след това. Съдържанието им показва, че във въпросите на българския владетел до папата доминират три основни теми: 1.) За юридическият статут на българската църква; 2.) За позициите на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството; 3.) Как трябва да се отнася спрямо някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство у новопокръстените българи. Заедно с това княз Борис I иска от папата да му бъдат изпратени книги „за християнските закони“, както и проповедници на новата вяра.
На основния въпрос, който засяга ръкополагането на главата на българската църква за патриарх папа Николай, също не дава определен отговор, но все пак от него става ясно, че той трябва да се нарече, ако не патриарх, то поне архиепископ. Наскоро в България пристига и немско пратеничество, което не се задържа дълго, защото там вече е папското духовенство. То започва повторно покръстване на населението, а византийското духовенство е прогонено.
След първоначално сближаване последват разногласия с Римската църква по повод отказа на папа Николай I, а след него и папа Адриан II (867-872) за архиепископ на България да бъде ръкоположено лице, посочено от българския владетел. Измежду римските духовници първоначално се спира на Формоза Портуенски, а след него на дякон Мартин. С този отказ римската църква пренебрегва интересите на българския владетел и не дооценява неговата решителност в преследване на собствените му политически цели.
Решаването на българския църковен въпрос поставя началото на нов конфликт между Рим и Константинопол. Гъвкавата дипломация на княз Борис I в периода 866-870 г. подтиква Византия да бъде по-отстъпчива спрямо предявените искания от българска страна с цел да избегне опасността от съседството с една обширна християнска държава, намираща се под върховенството на Рим. Още повече че през 867 г. в резултат на преврат властта преминава в ръцете на Василий I Македонец (867-886), който не след дълго отстранява патриарх Фотй и го заменя с Игнатий – значително по-компромисно настроен от предшественика му.
Първият успешен резултат от умелата политика на княз Борис I по българския църковен въпрос е решението на Осмия Вселенски събор, който заседава в Константинопол през 869-870 г. То е взето на извънредно заседания на събора от 4 март 870 г. На него са въведени и българските пратеници и в присъствието на официалните представители на всички християнски църкви император Василий I Македонец поставя за разглеждане въпроса за юрисдикцията на българската църква. Съборът постановява България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автокефална архиепископия. За пръв път българският архиепископ тогавашният патриарх Игнатий (867-877) ръкополага Йосиф (Стефан) – също византиец.
Обвързването на българската църква с Константинопол полага началото на българската трайна принадлежност към християнския Изток. С този акт се създават благоприятни условия не само за включването на българското общество във византийския културно-религиозен кръг, но и за формирането на славяно-византийска общност през Средновековието. На IX Вселенски събор през 879-880 г. е постигнат още един крупен успех по отношение на самостоятелността на българската църква. Взето е решение нейните епископи да не фигурират в епархийските списъци на Константинополската патриаршия.
В по-нататъшните си действия българският владетел се стреми да постигне укрепване на ролята и мястото на българската църква като основна държавна институция като организатор и създател на държавния живот на българите-християни. За да изпълни тази трета основна насока в християнизаторската си политика през 80-те години на IX в. княз Борис I насочва усилията си към постепенна замяна на византийското духовенство с български свещенослужители и въвеждането на славянското богослужение в българската църква. За целта той праща в Константинопол група български младежи за обучение и подготовка към духовни звания. Сред тях е третият син на Борис – Симеон, който трябва да се подготви за висока църковна кариера. Най-съществена роля на укрепването и национализацията на българската църква обаче изиграва делото на солунските братя Константин-Кирил Философ и Методий, свързано със създаването и разпространението на славянската писменост и книжовност. Двамата братя създават глаголицата в манастира „Св. Полихрон“ в Мала Азия.
Според първоначалния замисъл Кирил и Методий и техните ученици се подготвят за просветителска дейност сред славянското балканско население, но след настъпилата промяна в разположението на политическите сили в Европа, когато възниква коалицията между България и Немското кралство срещу Византия, византийската дипломация променя насоката на тяхната учителска дейност.
През 863 г. Константин-Кирил и Методий са изпратени във Великоморавия по силата на сключения година по-рано съюз между двете държави и в отговор на молбата на великоморавския княз Ростислав Византия да изпрати свои пратеници. Те трябва да разпространят християнството на славянски език. В периода от 861 до 867 г. двамата братя заедно с учениците си извършват активна просветителска и учителска дейност сред дунавските славяни, изграждайки училища и обучавайки славянски свещеници и учители. На диспута във Венеция през 867 г. те защитават успешно правото на славянския език да съществува като богослужебен език наравно с гръцки, еврейски и латински.
Израз на големия успех и признаване на тяхното дело от страна на папството става тържественото им посрещане в Рим от папа Адриан II. Последва освещаване на славянските книги в църквата „Св. Мария Фатан“ и прозвучаването на славянската литургия в някои от църквите на свещения град.
Изострянето на противоречията между Рим и Константинопол в периода 867-885 г. дава своето неблагоприятно отражение върху по-нататъшното развитие на дейността на двамата братя във Великоморавия и Панония. Тези две славянски държави стават основни центрове на Методиевото просветно и книжовно дело след смъртта на Константин-Кирил Философ през 869 г. Като славянски архиепископ през 870-885 г. на споменатите славянски държави той разгръща активна учителска дейност въпреки жестоките гонения, на които е подложен от страна на немското духовенство.
С помощта на своите ученици Методий разпространява успешно славянското богослужение, обичение и книжнина сред панонските славяни чак до смъртта си през 885 г. С тази втора голяма загуба славянската мисия във Великоморавия е обречена на унищожение и провал. Последва и жестока разправа на немските духовни лица с неговите ученици. Откритата антиславянска политика, провеждана от княз Светополк – тогавашният великоморавски княз е друг разрушителен фактор.
С покровителството, което княз Борис осъществява над учениците на Кирил и Методий, след прогонването им от Великоморавия той съхранява най-значителното културно постижение в Европа от втората половина на IX в. България се превръща в държава със своя национална писмена култура. Според изворите този мъдър български владетел създава заедно със своето най-близко столично обкръжение благоприятни условия за разгръщане на всеобхватна културно-писмена дейност на учениците на солунските братя в България. През 886 г. от Великоморавия пристигат оцелелите видни ученици на славянските просветители – Климент, Наум и Ангеларий. По същото време от Константинопол в България идва още една група техни ученици, които приближен на император Василий преди това е откупил от тържището за роби във Венеция. Сред тях е презвитер Константин. Предполага се, че Борисовият син Симеон се сближава с тях и заедно заминават за българската столица.
Дейността на учениците на солунските братя е организирана със съставения съвместен план между тях и княз Борис I. В него се предвижда създаването на две основни средища за обучение на българския църковен клир и за просветно-книжовна дейност на славянски език – едното в югозападните български земи в областта Кутмичевица с център Охрид, а другото в североизточна България с център Плиска. Впоследствие те стават и основа за формирането на двете главни школи на старобългарската книжовност. Климент трябва да замине за Кутмичевица, а Наум заедно с другите славянски просветители остават в Плиска.
В югозападните български предели Климент разгръща широка и разнообразна учителска дейност сред тамошното българско население. Българският княз извършва специално няколко промени в областното управление и издава редица разпоредби с цел да осигури най-добри условия за дейността на Климент. За България той играе онази роля, която Кирил изпълнява във Великоморавската мисия.
Наред с покръстителската дейност сред местните жители основната задача на Климент е да подготви и обучи на славянска грамотност и книжовност църковен клир, който да извършва богослужението на старобългарски език. Неговата просветна и книжовна дейност е отразена подробно в съставеното от Теофилакт Охридски „Пространно житие на Климент Охридски“. В поверената му област в продължение на седем години той обучава многобройно българско духовенство (над 3 500 души). Обогатява славянската и старобългарската книжнина с нови произведения, култ сред местното население. През 893 г. Климент е ръкоположен за епископ. Като такъв полага максимални усилия за укрепване на църковната уредба в югозападните български земи и в цялата държава. С неговото име се свързва и създаването на кирилицата, която заменя по-трудната глаголица и която е съставена на основата на гръцкото писмо. Климент умира на 27 юли 916 г. Впоследствие българската църква го канонизира за светец. До началото на XV в. неговите мощи се пазят в църквата при манастира „Св. Панталеймон“ в Охрид.
Вторият виден ученик на Кирил и Методий – презвитер Наум в старобългарската литература е оценяван като „светило на цялото мизийско население“. Той също извършва усилена църковно-проповедническа дейност. След това със съдействието на самия княз Борис I създава книжовна школа в Плиска с център Голямата базилика. Под негово ръководство се преписват и размножават основните славянски богослужебни книги, преведени от Кирил и Методий и техните ученици по време на Великоморавската мисия.
През 893 г., след като Климент е ръкоположен за епископ, Наум поема неговата учителска дейност. Тя се съсредоточава в Деволската епархия, където учителствува до 900 г. Тогава той се оттегля в манастира „Св. Архангел-Михаил“. Наум умира на 23 декември 910 г. и е погребан от Климент Охридски в манастира „Св. Архангел-Михаил“, който в негова чест получава името „Св. Наум“.
В резултат на учредяването на Българската църква се оформя ново съсловие в българското общество – духовенството. Княз Борис I придобива широки права в църковния живот. По византийски образец той поставя светската власт над църковната.
Всеобхватната първоначална културно-просветна дейност на учениците на солунските братя в България осъществява благодарение на покровителството на българската държавна власт в лицето на Борис I и има значителни последици за цялостното по-нататъшно развитие на християнска България.
Покръстването на българите се отразява върху развитието на българското общество и държава през Средновековието. България получава още по-голям международен престиж и се утвърждава окончателно в кръга на най-издигнатите по това време държави в Европа.
Княз Борис I реално подпомага формирането на българската народност, а с приемането на славянската писменост превръща България в център на една висока култура – първата в славянския свят. Той умира на преклонна възраст през 907 г. и е канонизиран от църквата за светец.
