През 814 г., а според някои автори през 815 г., на българския престол се възкачва хан Омуртаг. В историческите извори има противоречиви сведения за някаква борба за владетелската власт през 814 г. Според Иван Венедиков Дукум и Диценг управляват последователно държавата като регенти на малолетния Омуртаг. Според Веселин Бешевлиев Дукум и Диценг са синове на Крум и по-големи братя на Омуртаг. Дукум управлява няколко седмици, след което умира. Диценг управлява няколко месеца, ослепява и бива удушен чрез „сакрално цареубийство“. Според повечето български историци след смъртта на Крум има неясноти по въпроса за престолонаследието. Дукум, Диценг и Цок са водещи дворцови аристократи, участвали в събитията, но Омуртаг все пак е пряк наследник на баща си. Управлението на хан Омуртаг се определя от някои историци като „управление на градивното начало“, поради многото усилия, вложени от хана за укрепване и изграждане на обширната държава. След едно неуспешно сражение още в началото на своето управление при крепостта Бурдидзо хан Омуртаг се принуждава да сключи мирен договор с император Лъв V Арменец (813-820). Той е желан от Византия и необходим за укрепването и стабилизирането на българската държава. Омуртаг е подтикнат към уреждането на мирни отношения с Византия и поради готвения съюз между нея и Франкската империя. Договорът е сключвен през 815 г., като съдържа няколко условия. Част от клаузите му се съдържат в т. нар. Сюлейманкьойски надпис. На първо място се определя границата между България и Византия в Тракия. Признати са повечето териториални придобивки от времето на хан Крум. Регламентира се начинът за размяна на военнопленници. Срещу пленените византийци хан Омуртаг иска изселените от Тракия в Мала Азия славяни да бъдат върнати по старите си места. Очевидно е желанието на българския владетел да продължи славянизацията, съответно деелинизация на Тракия – политика, започнала при неговия баща и спомагаща за по-нататъшното разширение на България на юг.
Мирният договор е спазван през цялото управление на хан Омуртаг. Израз на добрите отношения е помощта, която българите оказват през 823 г. на Михаил II Балба (820-829), за да потуши опасен бунт, ръководен от претендента за императорската корона Тома Славянина. Омуртаг разгромява претендента за короната, след като последният се прехвърля с войските си от Мала Азия в Тракия. Не са ясни мотивите за намесата на хан Омуртаг. Според едни историци това е неизвестна клауза от договора от 815 г. Според други това е самоинициатива и удобен повод за разширение на българската държава в Тракия.
През 818 и 819 г. славянските племена, живеещи на запад от р. Тимок, желаят да се отцепят от българската държава. Това е реакция на опита на хан Омуртаг да премахне тяхната племенна автономия, следвайки примера на хан Крум, като вместо това на местните князе им постави военно-административни управители. В науката има две мнения за това колко са славянските племена, които са искали да се отделят. Според едни историци са три – тимочани, абодрити и браничевци, а според други – две (без браничевците).
Първоначално славяните са се присъединили към хърватския княз Людевит, но след като през 822 г. император Людовик Благочестиви го разбива и анексира земите му, те преминават към франките. Хан Омуртаг изпраща на два пъти – през 814 и 825 г. пратеничества до франкския император, който заема изчаквателна и уклончива позиция. Въпреки отправения през 826 г. ултиматум от хан Омуртаг за незабавно определяне на границите или ако това не е угодно всеки да пази границата си без мирен договор, Людовик Благочестиви забавя отговора си, тъй като до него достига слух, че българският владетел е станал жертва на заговор. Протаканията и увъртанията принуждават хан Омуртаг към конкретни действия. През 827 г. българският флот се появява по бреговете на р. Драва и със сила налага отново българската власт по тези земи. Според един надпис от времето на хан Омуртаг един от водачите на българските войски е Онегавон. Начело на франкската войска стои бъдещият немски крал Лудвик Немски и дук Балдерих, който е понижен във военно звание, заради претърпените неуспехи. През 829 г. последва нов поход, който окончателно възстановява българската власт по тези земи. Местните славянски князе са прогонени, а на тяхно място са назначени български управители. С това българо-франкският конфликт приключва и мирните отношения са възстановени.
Според Васил Златарски и Петър Ников може да се говори за франкска заплаха срещу България и за франкска завоевателна офанзива. Според Борислав Примов това е пресилено. Людовик Благочестиви е миролюбив владетел, а франките нямат териториални претенции на изток от р. Дунав. Причина за войната са славяните с техния сепаратизъм, а агресивната страна са българите.
Хан Омуртаг е принуден да води война и на североизток. Тя се състои през 824 г., но не е ясно с кого се е водела. Според Васил Златарски войната е с маджарите. Според Иван Божилов и Йордан Андреев тя е с хазарите, тъй като маджарите идват по тези земи няколко десетилетия по-късно. За тази война научаваме от един прабългарски надпис, в който се споменава, че копан Окорсис се е удавил в Днепър при похода срещу неизвестен противник.
През 829 г. при император Теофил (829-842) вероятно е подновен българо-византийският мирен договор от 815 г. Това е още едно доказателство за мирната политика на хан Омуртаг спрямо Византия.
Има различни мнения за цялостната външна политика на хан Омуртаг. Според Петър Мутафчиев той е изоставил единствено правилната агресивна политическа линия на баща си. Според повечето историци, обаче, с мирни средства и с локални войни той укрепва голямата по площ държава. Вътрешната политика на хан Омуртаг се характеризира с проведената от него административна и военна реформа и регламентиране на длъжностите във военната и административна йерархия, интензивно строителство и засиленото преследване на християни в държавата.
При управлението на хан Омуртаг е извършена важна административна реформа, която лишава от автономия славанските племена и слага край на административния дуализъм в държавата. Създадено е ново административно деление, което обхваща цялата територия на страната. България е разделена на области, т.нар. комитати. Според някои историци съществуват и по-малки административно-териториални единици, т.нар. жупи начело с жупани и военно-административни единици – тарканства начело с различни по ранг таркани. Съставът на местните управители се определят вече пряко от хана. Аристокрацията е светска и духовна. Светската се дели на боили и багаини. Боилите са: багатур-боил (по-пръв), ичиргубоил (вътрешен) и юк-боил (външен). Багаините са багатур-багаин, ичиргу-багаин и юк-багаин. Религиозните аристократи се наричат колобър (върховен жрец), багатур боил колобър и ичиргу-колобър. Тарканите вероятно управляват тарканствата (военни области) и представляват военна администрация. Те се делят на зера таркан, бори таркан, кана-калу таркан и жупан-таркан. Служебната аристокрация е два вида според функциите, които изпълнява – дипломатическа и военна. Дипломатическата се дели на сампсиси и чигати, а военната – на копани, кадидати, миници и алибагатури. Пръв помощник на хана е кавханът, втори ичиргубоилът и т.н. Престолонаследникът се нарича канартикин, а вторият син вероятно – боила-таркан.
В историческата литература и изворите за Първото българско царство службите, административните и военните длъжности и титли нямат точно определен характер и предназначение. Има смесване на военно-религиозни, служебно-териториални, военно-дипломатически функции.
Ханът взима своите решения с помощта на болярски съвет, в който влизат представители на висшата аристокрация. Настъпват промени и в организацията на българската армия. В началото на IX в. започва да се оформя постепенно единна армия, състояща се от две части – постоянна дружина на хана и опълчение, събирано в случай на нужда. Българската армия е добре организирана военна сила. В нея цари строг ред и дисциплина. За проявена немарливост към оръжието или към бойните коне войниците изтърпяват строги наказания, включително и смърт.
Управлението на хан Омуртаг е връх в развитието на езическата култура по българските земи. Езическият етап от изграждането на старобългарската култура обхваща времето от създаването на българската държава през 680-681 г. до средата на IX в. Културата от този период е оригинална, твърде специфична и обикновено се класифицира като „варварска“ или „езическа“, както са наричани нейните носители – славяните и прабългарите от византийските автори. Тя се характеризира с религиозен и етнически дуализъм. Именно поради това в нея се придобиват някои общи черти и елементи. Същевременно тези две култури по различен начин изпитват и възприемат културната традиция за завареното местно население и влиянието на съседната Византийска империя.
Големите достижения на езическата представителна култура от времето на Омуртаг са в областта на архитектурата, каменната пластика и летописното творчество. Ето защо от този период до наши дни са достигнали предимно паметници на материалната култура. Те са резултат от прабългарското творческо начало, стимулирано и обогатено от ирано-сасанидски и византийски влияния.
При управлението на хан Омуртаг в страната е разгърната значителна строителна дейност. Израз на широко застъпеното по времето на Омуртаг градивно начало е Търновският надпис. Възстановена е окончателно столицата Плиска. Върху развалините на Крумовия дворец е построен нов с по-малки размери, но с една внушителна тронна зала дълга 52 метра и широка 32 метра. В непосредствена близост до нея се намира и т.нар. „Малък дворец“, който служи за жилище на българските ханове. Малкият дворец е ограден с тухлена стена. Доказателство за строителните умения на старобългарските архитекти представлява сложната отоплителна система, открита под пода на Малкия дворец, а също и изградените тайно подземни проходи, които в случай на опасност отвеждат владетеля извън крепостната стена на вътрешния град.
В различни части на българската държава са построени и други дворци-крепости. Строителната дейност на хан Омуртаг се увековенчава с много каменни надписи. В т.нар. Чаталарски надпис се разказва за строеж на дворец на р. Тича. Друг надпис, който ознаменува строеж край р. Дунав, е Търновският. Повечето историци и археолози смятат, че аулът, за който се говори в надписа, се намира до Силистра, на румънския остров Пъкуюл луи Соаре. Според проф. Йордан Андреев аулът се намира до гр. Свищов. Той смята също, че временно в началото на Омуртаговото управление столица е Търново, докато се възстанови разрушената през 811 г. Плиска. Потвърждение за това е и колоната на Омуртаг, която се намира в Търново, а не в Плиска.
През езическия период са построени или възстановени множество градски центрове и крепости, например античният град Дуросторум, преименуван в Дръстър, Преслав (до 893 г. вероятно резиденция на ичиргубоила) и др.
Строителното изкуство на прабългарите се отличава с някои характерни особености. В архитектурно отношение дяланите камъни, които те използват при строежа на крепостни стени и дворцови сгради са уникални в историята на Средновековието. Сходни със строежите в Плиска и Преслав са само тези в столицата „Велика България“ – Фанагория.
Хан Омуртаг предприема по време на своето управление усилени гонения срещу християните. Християнската религия започва все по-бързо да се разпространява в България от една страна чрез Византия, а от друга – чрез преселените или живеещите в страната християни. Българската държава разширява териториалния си обхват на юг в земите на империята и за сметка на едно смесено предимно славянско, но и гръцко население, което в значителна степен е християнизирано. Многонационалната византийска империя не може да се стреми към хомогенизиране на своето население по етнически принцип. Това не само е обречена идея, но и противоречи на самата концепция за вселенско господство. Такова господство тя може да постигне единствено на базата на източното православие. За българите „християнин“ е синоним на „ромей“, проводник на чуждо, вражеско влияние, който няма място в държавата. Гоненията са предприети не толкова поради верска нетърпимост, колкото поради опасения от засилване на византийското влияние в България. Тревогата на хан Омуртаг има основания, тъй като християнството прониква и в двореца. Най-големият му син – Енравота, изоставя бащината си религия и става християнин. Заради тази си постъпка той е лишен от правото да наследи престола. Понеже вторият Омуртагов син – Звиница умира млад, през 831 г. хан на българите става третият му син Маламир.
