На източния изход на Харманлии по посока Свиленград има една чешма, мраморни стълби водят до нея, бистра вода тече от чучурите и, докоснеш ли камъка ще чуеш стенанията от умора на „дюлгерите“ , които са я изградили, поседнеш ли ще чуеш в шума на листата, в песента на водата, една история за чудно красива българка, за силна любов и за зла прокоба. „Изворът на белоногата“ – едва ли има българин, който да не е чувал за тази чешма, възпята в Славейковата поема. Построена през в края на XVI в. от Сиавюш паша и до днес е запазен един от гравираните камъни , на който е годината на изграждане 1585 г. Около чешмата се носи прекрасна, но и тъжна легенда, от която Славейков е бил запленен и вдъхновен за едноименното си произведение. Някога в близкото село живяла чудно красива мома, но за един ден тя повяхнала и остаряла. Гергана с бяла кожа като снега, черни коси като нощта, влюбена в най- хубавият и смел момък в селото, щастлива и усмихната, добра и трудолюбива. Една ранна утрин отишла до извора да донесе вода, но съдбата я срещнала с турския везир, който иска да я вземе със себе си. Вярна на своя любим, Гергана отказва, но цената на свободата и е висока. Везирът нарежда на мястото на извора да изградят чешма, а сянката на Гергана да се зазида в нея. И тъй, заповедта била изпълнена, а красивата мома започнала да вехне и скоро умряла. Покосен от скръб Никола изчезва. Никой не знае нищо за нега. Само понякога вечер от към чешмата се най- тъжната песен от медения кавал на Никола. А при ясна месечина се вижда седнала Гергана, свела глава да плаче.
Към среднощ във време петляно и сега, като минават стари хора край чешмата, свалят шапка и се кръстят, страхуват се да не нагазят в самодивското хоро, което по това време се играело, и да не нарушат покоя на Гергана самодива и Никола кавалджия.“
