Христина Хранова Антонова (Ценкова) е родена през 1851 г. в с. Клисура. Тя е последното, осемнадесето дете в многолюдното семейство на Храно Овчаря. Търсейки спасение от турските произволи той заедно с домочадието си напуска Клисура и се установява в София. Христина се включва в националноосвободителното движение и става таен куриер на Софийския, Панагюрския и Ловешкия революционни комитети. Малко хора знаят, че е верен съратник на Апостола на свободата Васил Левски, като дори се твърди, че преоблечена в овчарски дрехи присъства на обесването му в София.
„Аз пренасях, преоблечена като мъж, писма на I-вий Софийски, на IV-тий Панагюрски и на VIII-ий Ловченски комитет по заповед и указания на великия Левски /през гори и планини, деня и нощя, в хубаво и в лошо време/.В деня на грозното Баташко клане аз се намирах в самата черква, гдето загинаха толкова невинни и се избавих по едно чудо.Когато удари часът на Освобождението, аз с оръжие в ръка, наред със славните опълченци, воювах при Шипка, Шейново и Стара Загора…”, пише тя след време в спомените си.
Априлското въстание през 1876 г. я заварва в Батак, където се бие редом с мъжете срещу поробителя и е една от малкото оцелели при последвалото жестоко клане. В Руско-турската освободителна война участва и като боец, и като милосърдна сестра. Воюва наравно с опълченците срещу ордите на Сюлейман паша при Стара Загора, Шипка и Шейново. (1876).
След Освобождението следва в Акушерския институт в гр. Киев. През 1881 г. се връща в България и започва да работи като акушерка в София, Лом, Силистра и Варна. Хранова е първата действаща акушерка в България. Въпреки че Райна Княгиня е първата българка с диплом по акушерство, тя не работи първоначално по специалността си и именно Хранова е първата, която започва да практикува у нас тази професия.
„Аз станах акушерка, пише в спомените си Христина, и като такава в течение на ред години помагах на хиляди майки да дадат на България хиляди храбри синове и достойни дъщери. Моята ръка изтегли из недрата на родилките не по-малко от 3462 живота…”
А докато живее и работи във Варна се превръща и в първата наша спасителка по черноморското крайбрежие. Само за две години (1895-1897) спасява живота на 54-ма давещи се, за което е наградена с медал.
Храбрата българка участва и в Сръбско-българската война като боец и медицинска сестра. Под командването на подполк. Данаил Николаев се сражава като доброволец при Градоман, Гургулят и Сливница. Ранена е в крака, но продължава да действа ту като войник, ту като лекар на войниците, които със синовна обич я наричат „Фелшерицата” и „Майка на героите”. Още веднъж тръгва като доброволка с оръжие в ръка да брани свободата и независимостта на родината си през Балканските войни (1912-1913). Вече е над 60-годишна ветеранка, и макар че я зоват „баба Христина”, за всички тя олицетворява истинското „безкористно служение” на България.
След Междусъюзническата война носителката на 6 ордена и медали спира с борбения си живот и оставя „милата си пушка” в ъгъла. Забравена от държавата, живее от милостта и приюта на свои познати. В молбата си до Народното събрание през 1913 г. тя пише:
„…немощна и недъгава съм, не мога да се изхранвам, топят се силите ми в грозна мизерия…аз не искам много – само да не умра в студ и глад… милост, милост, синове на България!”.
Едва през 1918 г. й отпускат 60 лв. месечно „пожизнена народна пенсия”, с които преживява последните 4 години от живота си. Умира в София в крайна бедност на 14. ХІ. 1922 г., забравена от Родината и изпратена само от шепа родственици.
Българско Възраждане
