Автор: Йордан Йордан, студент специалност „История“, СУ “ Св. Климент Охридски“
Димитър Бояджиев е един от най-нежните поети в българската литература. Неговата трагичност в ежедневието, за която допринася огромната му чувствителност, присъства в стихотворенията му, които биват издадени като стихосбирка чак след смъртта му. Стихотворенията на Бояджиев, изпълнени с драматизъм, мъка, отзивчивост на чуждото страдание и разочарование от реалността, правят автора им един от основоположниците на психологическата лирика в България наред с Пейо Яворов. За драматизма и свръхчувствителността в творбите му, роля има и тежката житейска съдба на Бояджиев.
Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 г. в Пазарджик в семейството на Иван Ивчов от с. Момина клисура (Беловско), който се преселва в Пазарджик и започва да се занимава с бояджийство. Оттам идва и фамилията на семейството- Бояджиеви. Димитър Бояджиев е по-голям брат на банкера и политик Коста Бояджиев, който след Деветнадесетомайския преврат заема поста на министър на народното стопанство в първото правителство на Кимон Георгиев (1934 -1935). Тежките моменти в живота на поета започват, когато той е едва 13-годишен, тъй като умира баща му. Останал сирак, Бояджиев е принуден да напусне училище, за да се заеме с осигуряването на прехраната на семейството си. Неуспешно се опитва да продължи бояджийския занаят на баща си, след което става писар в Пазарджишката община. През това време той се самообразова, усвоява руски и френски език и започва да пише първите си лирически творби, в които се усеща социален дух. По-късно този дух заглъхва за сметка на душевните терзания и мъката на лирическия Аз, породена от тежката житейска съдба, поднесени с финес и изящество. По-нататък социалният критицизъм отново присъства в неговите произведения.
Благодарение на съгражданина си Константин Величков, през 1901 г. Димитър Бояджиев и семейството му се установяват в София. Величков му намира работа в Отделението на печата към Министерството на външните работи и изповеданията и осигурява публикуването на стихотворенията му в издаваното от него списание „Летописи“. В София Бояджиев се сприятелява с Елин Пелин, Димо Кьорчев и други известни творци. Въпреки това в столицата той се чувства потиснат, изолиран, без сродна душа. Трагичното му битие, изтерзаността, която поражда песимизъм присъстват изключително ярко в стихотворението „Самотия“:
1
Омръзна ми във себе да се рова,
да пия жадно лютата отрова
на свойте глупи жалби и да страдам
от туй, че сам не мога да се владам.
В чер гроб метежни скърби ще зария,
от всяка ядна мисъл ще се крия,
та може би на жив мъртвец в душата
ще прати милостиво мир съдбата…
2
О, кой създаде мойта орисия?
Сред глупав глъч, сред срамна суета,
с размътен поглед ходя из света,
преследван от зловеща проклетия.
Във мрачна и незнайна пустотия,
далеко от „световните борби“,
аз лесно бих избегнал може би –
но, Боже, де от себе да се скрия?!
В лириката на Бояджиев присъства и образа на любимата. Тя е „млада и страстна“, не познава тежките моменти в истинския живот. Лирическият Аз е този, който трябва да я подготви за живота. Същевременно именно образът на либето е този, който дава спасение на Аз-а в Бояджиевите творби, което е пресъздадено в стихотворението „Целувки“:
Излизам от малката стая,
вей сняг и ми смразва лицето,
но тае във сънна омая
и в пламък топи се сърцето.
Ах, нек си вилнее, нек стене
бездомният вятър зловещи:
доброто ми либе е мене
стоплило с целувки горещи…
За съжаление в живота на Бояджиев образът на тази любима остава само въобръжаем. Поетът страда от любовни проблеми, а в част от творбите му се усеща и „синдрома на разбитото сърце“. Всичко това допълнително засилва песимизма и чувството за самота у автора. Освен авторски творби, Димитър Бояджиев публикува и преводи от руски език на Лермонтов, Горки и други руски класици.
През 1907 г. Бояджиев е назначен за секретар на българското консулство в Марсилия и остава на този пост до 1909 г. Бояджиев заема този пост без ентусиазъм, споделя с приятели, че там ще бъде самотен и не знае какво го очаква. Само 2 години по-късно Бояджиев се връща в България и отново започва работа в Министерството на външните работи и изповеданията. Продължава да публикува стихотворения в различни периодични списания. Чувството на тъга и самотност обаче неспирно преследват автора. Черните мисли и фаталното решение, които обземат душата на Бояджиев проличават в стихотворението „Вечерен трепет“:
„…И когато стигне
в моя час уречен
гневната разплата,
кой ръка ще дигне,
близък и сърдечен,
да ми спре ръката?“
Наред с това трагичната любов продължава да преследва поета. Именно тя е тази, която обуславя фаталното му действие. На 12 юли 1911 г. в 13 часа след обед след като се връща от работа, Димитър Бояджиев се прострелва фатално заради нещастна любов. Семейството и приятелите му са покрусени. Елин Пелин драматично изстенва „Митко, що стори, що стори, Митко?“…
Така завършва животът на един от основоположниците на елегията в България, на един от най-нежните, но и самотни български поети.