Първо българско царство

БОРИС I – КНЯЗЪТ СЛЕД ВЛАСТТА

Автор: Светослав Георгиев, магистър по „История на България“, ВТУ “ Св.св. Кирил и Методий“

Решението на Борис I да замени княжеския живот с монашеския било доброволен акт, плод на собственото му решение, за чиито мотиви научаваме от достигналите до наши дни извори.

В „Хроника“ на абат Регино княз-Борисовото оттегляне от престола е предадено по следния начин: „…не след дълго време по Божие внушение той изоставил земното царство, за да царува вечно с Христа на небето…“. „Айнзидленски летописи“ допълват разказа по следния начин: „…и като предварително уредил държавните работи той поставил за княз по-големия си син, а сам напуснал светския живот, станал монах и дълго време живял в свето подвижничество…“. Византийската книжовна традиция, в лицето на Теофилакт Охридски, извежда на преден план друга водеща причина, която е подтикнала българския владетел към решението да се оттегли от престола: „…След като царувал тридесет и шест години и утвърдил вярата, той след това паднал в тежка болест, за която възблагодарил Господа, като изрекъл онова пророческо изречение: „Добре ми е, че пострадах, та да се науча на твоите наредби“. След като се подстригал, предал ума си на Бога, а царството поверил на първия си син на име Владимир…“.

Представените произведения на средновековната книжовна традиция предават сходна и взаимно допълваща се информация. От тях разбираме, че решението на княз Борис I да се подстриже за монах не било спонтанно, а напротив – добре обмислено. Владетелят избрал подходящото време, за да приведе решението си в изпълнение – веднага след като „уредил държавните работи“ и „утвърдил вярата“. Представяйки изворите в хронологичен ред се откроява следната тенденция – с нарастването на времевата дистанция между създаването на изворовите текстове и времето, за което те разказват се засилва ролята на Божията мисъл, напътстваща княза-кръстител при взимането на решението за замонашване. По този начин изворите акцентират върху духовния, а не върху светския облик на българския кръстител, изграждайки му по този начин образ на свят човек приживе.

В историческите изследвания, посветени на разглежданата тема съществуват различни хипотези за мотивите, продиктували решението на княз Борис I. По-ранните изследователи се ограничават до заложената в изворите идея за искрена и дълбока вяра на владетеля, заради която той се подстригал за монах.

Една хипотеза обвързва решението на княза-кръстител да се оттегли от престола със стремежът му към покаяние, породен в резултат от събитията около бунта на боилите. Смъртта на петдесет и двата боилски рода е оставила трайни емоционални следи не само в съзнанието на княза-кръстител, но и в това на народа му, което нарушава владетелската харизма.

Оттеглянето на княза-кръстител от престола (889 г.) било двадесет и три години след боилския бунт. За тези над две десетилетия липсват изворови данни за прояви, били те масови или не, на несъгласие с водената от владетеля политика. От друга страна смъртта на петдесет и двата боилски рода няма как да не се е отразила по някакъв начин на княза-кръстител. От „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ научаваме, че непосредствено след потушаването на бунта той потърсил и получил опрощение на този свой грях от папата. Казаното до момента не дава основание да приемем събитията около потушаването на боилския бунт като мотив за оттеглянето на княз Борис I от престола.

Може би най-популярната хипотеза в българската медиевистика обвързва взетото от княза-кръстител решение за даване на монашески обет не само с желанието му да се предаде на служене на Бог за спасение на душата си, но и да участва активно в подготвянето на нужната почва за окончателно постигане на главната си цел – създаването на църква с български облик.

Както посочват изворите князът-кръстител се оттеглил от престола едва тогава, когато „уредил държавните работи“ и „утвърдил вярата“, което му позволило да насочи вниманието си към създаването на подходящите условия за замяна на византийското духовенство с българско. Именно така би могло да се възприеме известието в житието на свети Климент Охридски, че княз Борис „отдавна жадувал за такива хора (книжовници ).

Решението на княза-кръстител извел на политическата сцена сина му Владимир Расате, който поел управлението на страната. Краткото му управление получава диаметрално противоположни оценки в историческата книжнина. За част от изследователите то било последен отчаян опит на старите религия и политически порядки да възвърнат загубените си позиции. Други са на мнение, че целта на това управление било преориентирането на България от посока Византия в посока Немското кралство и Запада.

Според немалко историци княз-Борисовия син бил самостоятелен владетел. В подкрепа на хипотезата си те привличат следното известие от „Фулденски летописи“: „…след това през месец септември изпратил [крал Арнулф – б.м.] свои пратеници с дарове при българите и техния княз Владимир за възобновяване на някогашния мир и поискал да не се позволява на моравците да закупуват оттам сол. Пратениците, като не могли да пътуват по суша поради засадите на княз Светополк, били пренесени на кораб от княжеството на Браслав до България по река Одра до Кулпа и после по Сава. Там те били приети от царя с почести и след това по същия път, по който били дошли, се върнали обратно с подаръци през месец май…“.

В българската медиевистика се е наложило разбирането, че немско-българските преговори завършили с подписване на договор, макар в извора това да не е отбелязано С подновяването на някогашния мир, от началото на княз-Борисовото управление, се извършвала преориентация във външната политика на страната, откъсвайки я от „задушаващата орбита на Константинопол“. Външнополитическата промяна отново представя Владимир като владетел, взимащ сам решенията в своето управление.

За доайена на съвременната българска медиевистика Васил Гюзелев българо-немските преговори били резултат също от самостоятелен акт на княз Владимир, който обаче бил извършен „зад гърба на баща му, без неговото знание“.Това би могло да се дължи на силния бащин авторитет на княза-кръстител, който ставайки монах се отказал от престола, но не и това да бъде баща на Владимир. Средновековното архаично общество, каквото е и българското, следва принципа на патриархата, при който бащиният авторитет бил неоспорим. Казано с други думи, замонашилият се баща, княз Борис I, би могъл да въздейства върху решенията на своя син, бил той и владетелят на България. Вероятно, за да избегне бащината намеса в своите дела княз Владимир се е опитал да запази преговорите в тайна от своя баща, демонстрирайки отново самостоятелното си управление.

Други привличани доказателства в подкрепа на самостоятелното управление на княз Владимир са отделни прояви във вътрешната му политика като опит за езическа реставрация, опит за въвеждане на религиозна толерантност опита за замяна на християнския с езическия модел на управление.

Други историци възприемат княз Владимир като младши съвладетел или наместник на баща си. Идеята за наличие на съвладетелска институция по времето на Първото българско царство не е нова. Съвладетелят (наместникът) бил родственик на владетеля и/или негов доверен човек, най-често кавхана, който изпълнявал функциите на владетеля при негово отсъствие, но последният продължавал да бъде върховен носител на административната и съдебната власт. Съществува обаче и друга хипотеза, според която в България съществувал непостоянен съвладетелски институт. В него единият владетел – младшият, управлявал държавата, а другият – старшият, си запазвал властта над самия него. Като основен аргумент в подкрепа на тази хипотеза се използва 23-то писмо на константинополския патриарх Николай Мистик, адресирано до цар Симеон I Велики, в което се казва следното: „…Чедо мое, сърце мое, сине мой прежелани, със свойствената на тебе строгост към действията си вземи предвид и това, че откак българският народ е преклонил врат пред Христа и Бога наш, ти си вторият от ония, които са получили власт над него…“.

От запазените писма на патриарх Николай Мистик до цар Симеон I се вижда, че в съзнанието на тогавашната византийска дипломация списъка на християнските владетели на България включвал само княз Борис I и неговия син Симеон. Възможно е, макар и малко вероятно, патриарх Николай Мистик да не е знаел за управлението на Симеоновия предшественик, в което Г. Тодоров вижда косвено доказателство за хипотезата си, че Владимир бил съвладетел на княз Борис I .

Възможно ли е обаче друго тълкуване за княз-Владимировото „отсъствие“ в този списък? В търсене на отговор на поставения въпрос трябва отново да насочим вниманието си към цитираното по-горе писмо. Двадесет и третото писмо на патриарх Николай Мистик било написано по всяка вероятност през първата половина на 923 г. Към момента на написването му между двете държави са се водили преговори за мир, в които цар Симеон бил в позиция на по-силната страна. Това вероятно е задължавало патриарх Николай Мистик да се съобразява със създаденото в България статукво. По една или друга причина, останали неизвестни за нас, върху името на Симеоновия предшественик било наложено damnatio memoriae. Една подобна хипотеза за причините поради, които името на княз Владимир „отсъства“ от списъка на християнските владетели на българите е възможна, като се има предвид и това, че целта на писмото на Николай Мистик е да спечели мир за изнемогващата Византия.

В рамките на същото писмо виждаме как като безспорно умел дипломат константинополският патриарх използва авторитета на княз Борис I пред цар Симеон, съчетан със синовната обич на българския владетел за постигане на конкретни византийски цели. В устата на княз Борис I са поставени следните, обслужващи изцяло византийските интереси, думи: „…Какво правиш, чедо мое! Защо унищожаваш нашата слава? Защо разрушаваш това, което аз с помощ Божия създадох и което е станало похвала и за мене, и за тебе, и за целия наш народ. Защо осуетяваш моите трудове, за които цялото човечество ще облажава мене и моя род, и с това нанасяш на себе си и на нас несравнима щета?…“.

В такъв важен за империята момент Николай Мистик нямал право да допуска грешки и по тази причина той не спомена името на Симеоновия предшественик. Несъобразяването с наложеното в България damnatio memoriae на княз Владимир би показвало липса на дипломатически такт у умелата иначе византийска дипломация.

Като друго доказателство в подкрепа на съвладетелския статут на княз Владимир, се приема начина, по който той бил свален от престола. Абат Регино описва събитието по следния начин: „…Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора…“.

Информацията от цитирания пасаж е в основата на хипотеза, според която „легимният княз е свален от власт от източника на самата легитимност и от носителя на самата власт…“. Подобно изказване би могло да се възприеме  като резултат на изопачено четене на изворите, целящо единствено намиране в тях на доказателства в подкрепа на предпоставена теза.

Вярно е, че свалянето на княз Владимир от престола не е дело на обикновен монах, но това не означава, че този монах е действащ старши владетел и носител на властта в България. В изворите не откриваме доказателства в подкрепа на хипотезата за съществуването на съвладетелски институт в политически живот на България в периода 889 – 893 г. Макар и владетел княз Владимир продължавал да бъде подвластен на неоспоримия бащин авторитет. В рамките на тогавашна България княз Борис I е създателя на новия облик на страната. Ето защо предприетата от него промяна във властта била осъществена без „особено затруднение“, защото е извършена от най-висшия авторитет в страната.

Абат Регино отбелязва, че излизайки от манастирската килия Борис I „облякъл царските дрехи“, което дава основание да се приеме, че именно в този момент той се връща към същността си на български владетел, за да предаде легитимен характер на наказанието, което щял да наложи на сина си.

Отстраняването на княз Владимир от престола било отразено и в домашния извор „Чудото на свето Георги с българина“, който разказва: „…Още докато беше жив и беше монах, а на негово място беше Владимир, първородният му син, биде благословението Божие и Михаилово към Симеон и той зае престола, като свали брат си…“.

Възможно е и друго тълкуване на въпросния извор. Според него князът-кръстител се оттеглил от престола, оставяйки властта в ръцете на синовете си Владимир и Симеон. Неразумното управление на по-големия син довело до неговото отстраняване и началото на самостоятелното Симеоново управление. Подобна реконструкция на събитията звучи достоверно имайки предвид факта, че оттегляне на княз Борис I от властта било резултат от доброволно решение, което можело да се промени в даден момент когато това било необходимо. По този начин бившият княз имал в ръцете си необходимите лостове, за да контролира властта без да участва пряко в нея.

На база цитираните доказателства в подкрепа на разгледаните хипотези за владетелския статут на княза-кръстител и неговия син в периода 889 – 893 г. може да се приеме, че княз Владимир бил самостоятелен български владетел. В разглеждания период старият княз Борис I бил позицията на баща на владетеля, която му позволявала да контролира българския княз. Едва когато трябвало да отстрани сина си от престола князът-кръстител се върнал към позната си позиция в обществото на владетел, който създал настоящия облик на България и бил призван да го утвърждава и защитава.

Отстраняването на княз Владимир от българския престол не било спонтанно решение на княза-кръстител. В българската медиевистика съществуват две основни хипотези за причините, довели до края на княз-Владимировото управление. Според част от изследователите княз Борис I отстранил от престола сина си, защото направил опит за езическа реакция. Според друга част от пък от авторите акцентът  трябвало да се постави върху външната политика, провеждана от княз Владимир.

Един рядкоизползван от историческа наука извор, условно наречен „Анонимна хомилия“ от Клоцовия сборник, показва различен поглед към причините, довели до отстраняването на Владимир от престола.

В хомилията са отправени тежки обвинения към княза, който пренебрегвал съдебните си функции, а когато съдел поданици си, това ставало без необходимите свидетели, без разследване и без справедливост. Отново според хомилията владетелят полагал клетва по езически обичай, спазвал „погански обичаи“ и не учел подвластните си на Божия закон. Списъкът с обвиненията към княза се допълва от прелюбодеяния със своята кума и с кръщелниците си, както и неспазването на Светия пост.

Почти всички посочени в хомилията срещу княз Владимир обвинения намират съответствия в наказуемите деяния според „Закон за съдене на хората“, който вероятно действал по това време в България. По класификацията на престъпленията в средновековна България, дело на Гълъбина Петрова, всички посочени в хомилията обвинения спадат към групата на престъпления против държавата и престъпления срещу религията, отнасящи се към най-тежките престъпления в средновековния християнски свят.

Посочените в анонимната хомилия обвинения срещу владетеля били отправени по времето на събора от 893/894 г., тъй като това била институцията в средновековна България, която имало правото да обвини действащ владетел. Княз Владимир бил съден по Законъ соудый людьмъ за отстъпничество от вярата, след което бил отстранен от престола.

В този ред на мисли не бива отстраняването на княз Владимир от престола да бъде свързвано с едноличното решение на княз Борис I (макар в този момент цялата власт в страната да била в неговите ръце), а по-скоро с безкомпромисно налагана политика за изграждане на християнския облик на страната. Извършените от Владимир немалко престъпления срещу държавата и религията били причината за края на управлението му.

След края на княз-Владимировото управление овакантения престол бил зает от третият син на княза-кръстител Симеон. Според застъпниците на хипотезата, че в края на IX век в България съществувала съвладетелска институция управлението на княз-Владимировия наследник трябва да се раздели на два етапа – от 893 до 2 май 907 г., когато Симеон бил съвладетел на баща си княз Борис I, и от 2 май 907 до 927 г., когато управлявал самостоятелно.

Като доказателство в подкрепа на тази хипотеза е привличено едно известие от „Фулденски летописи“, отнасящо се към 896 г. По това време България воюва вече две години с маджарите, които принудили младият княз Симеон да се затвори в крепостта Дръстър. Летописецът разказва: „…най-сетне нещастниците, като не знаели, как биха могли да се окуражат и да си помогнат, прибягали всички до стария си владетел Михаил, който пръв ги обърнал в истината на християнската вяра, и го молили да ги посъветва как да излязат от надвисналата опасност. Той наредил тридневен пост, напомнил им да се покаят заради неправдата, която причинили на християните, и след това да просят помощ от Бога. Като било изпълнено всичко това, те завързали жесток бой. И двете страни се сражавали ожесточено, докато най-сетне по Божия милост победата, ако и с много кръв, била предоставена на християните…“

Ключов за целите на настоящото изложение е изразът „currunt omnes ad vestigia (vetuli) illorum regist Michailis“, чийто превод фигурира в българската медиевистика в следните варианти:1. „…прибягали всички до стария си владетел Михаил…“ 2. „…прибягват всички към стъпките на [стареца] Михаила, техния крал…“ 3. „…прибягват всички до стъпките на [стареца] техния владетел Михаил…“  4. „…прибягали всички до възрастния  си крал Михаил…“

Сравнявайки отделните преводи на цитирания израз се забелязва сходство между тях – Борис I е представен като владетел/крал на България. Онова, в което се различават обаче е подчертаната дума „vetuli“. В превод от латински тя се превежда като „стар“, но не в смисъла на „бивш“ или „предишен“, а в смисъла на „възрастен“.

Внесеното уточнение в превода на израза „currunt omnes ad vestigia (vetuli) illorum regist Michailis“ улеснява реконструкцията на събитията. След като княз Симеон бил обсаден от маджарите в крепостта Дръстър част от българската войска потърсила помощ от Борис I, което е изтълкувано като доказателство, че към този момент (896 г.) князът-кръстител бил отново действащ български владетел. Той трябвало да се справи с „национална катастрофа“ за държавата, която била изпаднала в „клинична смърт“и по този начин да влезе в ролята на „спасител на отечеството от маджарската заплаха“. Без намесата на княза-кръстител Симеон щял да допусне „най-голямата дотогавашна българска (гео)политическа катастрофа“.

Възможно ли е тогава друго обяснение за ситуацията в България през разглежданата година? Да!

През 896 г. се положението на българите било трудно – претърпени били военни поражения от маджарите, княз Симеон се затворил в крепостта Дръстър, войната с Византия е прекратена временно чрез формални мирни преговори. В този наистина труден момент българите, в това число не само войската, а и обикновените хора, потърсили утеха, упование и надежда от единственото възможно място – Борис I. Макар оттеглил се от престола преди седем години в съзнанието на своя народ той продължавал да бъде не монаха Михаил, а възрастният княз Борис, създателя на държавата такава, каквото те я познавали. Напълно логично било българите да се обърнат за помощ към него, защото той бил безспорният обществен авторитет, обединяваща фигура в тогавашна България. Няма основание обаче да се поставя знак на равенство между авторитета на княза-кръстител в обществото и реалната му политическа власт в страната към 896 г.

Разгледаните до момента писмени извори, подкрепящи или оборващи отделни хипотези за политическия статут на княз Борис I в периода 889 – 907 г. представляват част от целия пъзел, липсващите парченца, от който можем да открием с помощта на сфрагистичните данни. Другата част от пъзела се допълва от анонимните печати, датирани в IХ – Х век.

Основният сфрагистичен извор, на който трябва да спрем своето внимание е монашеския печат на княз Борис I. До наши дни са достигнали три негови екземпляра, направени от един и същ булотирион и взаимно се допълват. Монашеският печат на Борис I го представя в позицията на някогашен владетел на България и настоящ монах. С доброволното си оттегляне от престола той не се превръщал в страничен наблюдател на случващото се в държавата, а напротив. Монашеството му позволило да е близо до книжовното дело, което в последствие щяло сложи венеца на неговата епоха – да изгради собствен, български облик на самостойната църква.

Намесите на княз Борис I в управлението на страната в периода 889 – 907 г. не били чести. За целия си монашески живот кръстителя предприел действия само в два съдбоносни за България мига. Първият, през 893 г., когато трябвало да отстрани сина си Владимир от престола и вторият, през 896 г., когато трябвало да окуражи войската и народа си, за да се справи с надвисналата маджарска опасност. И в двата мига Борис I действа ката някогашен владетел, който имал авторитет пред цялото общество.

В разглеждания период Борис I бил „великият, честният и благоверният господар“, който бил призван от съдбата да поставя на всичко отговорността към бъдещето на собствения си народ.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 2011: П. Ангелов. Средновековната българска дипломация. София, 2011.

Ангелов, Кашев, Чолпанов 1983: Д. Ангелов, Ст. Кашев, Б. Чолпанов. Българска военна история. От Античността до втората четвърт на X век. София, 1983

Андреев 1994: Й. Андреев. Българските ханове и царе VII – XIV век. Историко-хронологичен справочник. София, 1994.

Атанасов, Вачкова, Павлов, 2015: Г. Атанасов, В. Вачкова, Пл. Павлов. Българска национална история. Том III. Първо българско царство (680 – 1018 г.). Под редакцията на проф. д-р Пламен Павлов. Велико Търново, 2015.

Багрянородный 1991: Константин Багрянородный. Об управлении империй. Москва. 1991.

Бешевлиев 1992: В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. (Второ преработено и допълнено издание). София, 1992.

Божилов 2017: Ив. Божилов. История на средновековна България. Том I. Варварска България. София, 2017.

Божилов 2017a: Ив. Божилов. История на средновековна България. Том II. Християнска България. София, 2017.

Божилов, Гюзелев 1999: История на България в три тома. Том I. История на средновековна България VII – XIV век. София, 1999.

Василевски 1997: Т. Василевски. Наследниците на хан Омуртаг: Маламир и Пресиян-Звиница. – В: Т. Василевски. България и Византия IX – XV век. София, 1997, 13 – 19.

ВИНJ 1959: ВИНJ. Т. II. Београд, 1959.

ГИБИ 1961: ГИБИ. Т. IV. София, 1961.

ГИБИ 1965: ГИБИ. Т. VI. София, 1965.

ГИБИ 1994: ГИБИ. Т. IX – 2. София, 1994.

Гильфердингъ 1868: Ал. Гильфердингъ. Собранıe сочиненıй. Том Первьıй. Санкт Петербургъ, 1868.

Гюзелев 1969: В. Гюзелев. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. София, 1969.

Живковић 2006: Т. Живковић. Портрети владара раног средњег века. Од Властимира до Борића. Београде, 2006.

Живковић 2011: Т. Живковић. Црквена организацjа у српским земљама (Рани средњи век). Београд, 2011.

Златарски 1918: В. Златарски. История на българската държава прѣз срѣднитѣ вѣкове. Том 1. История на Първото българско царство. Част 1. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852). София, 1918.

Златарски 1927: В. Златарски. История на българската държава прѣз срѣднитѣ вѣкове. Том 1. История на Първото българско царство. Част 2. Отъ славѣнизацията на държавата до падането на Първото царство. София, 1927.

Ивановъ: 1931 Й. Ивановъ. Български старини изъ Македониѩ. Събрани и обяснени отъ проф. Йорданъ Ивановъ. Второ, допълнено издание. София, 1931.

Историjа 1981: Историjа српског народа, кн. 1. Београд 1981.

История 1954: История на България в два тома. Том 1. София, 1954.

История 1981: История на България в четиринадесет тома. Том 2. Първа българска държава. София, 1981.

ЛИБИ 1960: ЛИБИ. Т. II. София, 1960.

Максимовић 1979: Љ. Максимовић. О времену похода бугарског кнеза Бориса на Србиjу. – Зборник Филозофског факултета, 14, књ. 1, 1979, 69 – 75.

Матанов 2002: Хр. Матанов. Средновековните Балкани. Исторически очерци. София, 2002.

Мутафчиевъ 1943: П. Мутафчиев. История на българския народъ. Томъ I. Първо българско царство. София, 1943.

Начовъ 1901: Н. Начовъ. Св. Борисъ-Михаила. Господарь и просвѣтитель български. Варна, 1901.

Никовъ 1925: П. Никовъ. Кавханъ Исбулъ. – Сборникъ въ честь на проф. В. Н. Златарски. София, 1925, 204 – 223.

Николов 2015: Г. Николов. За датата на покръстването на кан Борис I Михаил. – В: България в европейската култура, наука, образование, религия, ч. 1. Шу- мен, 2015, 11 – 22.

Павлов 2008: Пл. Павлов. Сърбите в политиката на княз Борис-Михаил и цар Симеон Велики. – В: Християнската култура в средновековна България. Материали от национална научна конференция, Шумен 2 – 4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил (ок. 835 – 907 г.), 136 – 145.

Палаузовъ 1852: Сп. Палаузовъ. В.къ болгарскаго царя Симеона. Санктпетербургъ, 1852.

Рънсиман 1993: Ст. Рънсиман. История на Първото българско царство. София, 1993.

Савић 1878: М. Савић. Исторjа бугарскога народа до пропасти државе му. Нови Сад, 1878.

Сказкин 1977: История на средните векове. Том I. Под общата редакция на Д. Сказкин. София, 1977.

Снегаров 1966: Ив. Снегаров. В коя година се покръстил българския княз Бо- рис. – ИПр, XXII, 5, 1966, 92 – 99.

Станевъ 1929: Н. Станевъ. Борисъ и покръстването на българитѣ. София, 1929.

Сукарев 2007: В. Сукарев. Към изясняване на въпроса с малолетието на кан Маламир и предположения за възрастта на други представители на Крумо- вата династия през IX век. – ИПр, LXIII, 5 – 6, 2007, 135 – 155.

Трифоновъ 1907: Ю. Трифоновъ. Царуването на св. Бориса-Михаила. София, 1907.

Трифоновъ 1927: Ю. Трифоновъ. Царь Борисъ-Михаилъ (време, царуване и величие). София, 1927.

Хрисимов 2011 Н. Хрисимов. „Отговорите на папа Николай I“ като извор за бита и ежедневието на българите по времето на княз Борис I. – В: България, българите и Европа – мит, история, съвремие. Т. IV. (Доклади от Международна конференция в памет на проф. дин Йордан Андреев „България, земя на блажени…“, В. Търново, 29 – 31 октомври 2009 г.). Велико Търново, 2011, 149 – 172.

Христов 2008: Я. Христов. Култът към Покръстителя в Средновековна България през X век: аспекти на утвърждаването, признанието и съществуването. – ИПр, LXIV, 5 – 6, 2008, 28 – 51.

Христов 2015: Я. Христов. Военнопленниците в българо-сръбските отношения през Ранното Средновековие. – Епохи, XXIII, 1, 2015, 86 – 98.

Христов 2017: Я. Христов. Владетелски смени сред българи, сърби и хървати през IX век. Сходства и различия. – В: Изследвания в памет на проф. д-р Георги Бакалов (1943 – 2012). Съставител: акад. Васил Гюзелев. София, 2017, 162 – 182.

Чучулаинъ 1914: Ал. Чучулаинъ. Св. Борисъ, князь български. Неговото културно-исторично и църковно-народностно значение. Томъ I. 845 – 865. София,1914.

Шафарикъ 1847: П. Шафарикъ. Славянскıя древности. Томъ II, книга I-я. Мос- ква, 1847.

DAI 1967: Constantine Porphyrogenitus. De Administrando Imperio. Washington, 1967.

Nelson 2008: J. Nelson. The Frankish kingdoms, 814 – 898: the West. – In: The New Cambridge Medieval History. Vol. II с. 700 – с. 900. Cambridge University Press, 2008, 110 – 141.

Stritter 1774: Striter, J. G. Memoriae populorum, olim, ad Danubium, Pontium Euxinum, Paludem Maeotidem, Caucasum, Mare Caspium, et inde magis ad septem- triones incolentium / e scriptoribus historiae Byzantinae erutae et digestae a Ioanne Gotthilf Strittero. Tomus, II, Petropoli, MDCCLXXIV.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Language