- Българско Възраждане

Априлското въстание – свободата на българския дух!

Провалът на Старозагорското въстание и репресивните действия на турските власти през септември 1875 г. не са в състояние да спрат революционния кипеж сред българите. Продължаващите въстанически действия в западната част на Балканския полуостров, зреещият конфликт между Сърбия и Черна Гора, от една страна, и Турция, от друга, и задълбочаващите се противоречия между покровителите на империята и нейните противници са обстоятелства, които усложняват и изострят Балканската криза. Това от своя страна създава благоприятни условия за продължаване на революционния подем. Българската позиция в случая се оказва изключително важна, тъй като от това как ще реагира България зависи посоката, в която ще се развива продължаващата криза.

В края на октомври и началото на ноември 1875 г. в Гюргево се събира най-дейната част сред българската революционна емиграция, която след разпадането на БРЦК се оказва без ръководен център. На 11 ноември в крайдунавския град пристигат Ст. Стамболов и Ил. Драгостинов. С помощта на Д. Горов новосформираният Гюргевски революционен комитет започва заседанията си в една специално наета къща, известна като „казармата“. В състава на комитета влизат Ст. Стамболов, П. Волов, Ст. Заимов, Ив. Хаджидимитров, Ил. Драгостинов, Г. Икономов, Г. Апостолов, Н. Обретенов, Хр. Караминков, Н. Мартинов и Т. Петков.

С цел да се подготви по-добре в организационно и военно отношение предстоящото въстание комитетските дейци разделят България на пет революционни окръга: първи — Търновски; втори — Сливенски; трети — Врачански; четвърти — Пловдивски и пети — Софийски. Поради стечение на обстоятелствата обаче в действителност остават само първите четири окръга, като последните два от тях трябвало да обхванат и територията на петия, т.е. югозападните български земи. Определени са ръководителите на окръзите и техните помощници. За главен апос-тол на Първи окръг е избран Ст. Стамболов с помощници Г. Измирлиев — Македончето и Хр. Караминков — Бунито. Във Втори окръг ръководител е Ил. Драгостинов с помощници Г. Икономов, Г. Обретенов и Стоил войвода. Главен апостол на Врачански окръг е Ст. Заимов с помощник Г. Апостолов. По-късно към тях се присъединява и Н. Обретенов. В Четвърти окръг главен апостол е П. Волов с помощник Г. Бенковски. В ръководството били привлечени още 3. Стоянов и Г. Икономов.

Гюргевският комитет изяснява и тактиката на предстоящото въстание. Като се съобразяват със задълбочаващата се Източна криза, комитетските дейци решават въстанието да започне през пролетта на 1876 г., но точна дата не се дава. Предвижда се революционните действия да се водят най-вече в планинските и полупланинските райони, които ще бъдат препятствие за действията на редовната турска армия. Освен това се проектира създаването на около 20 опорни стратегически точки, където ще бъдат съсредоточени въстаническите сили, за да могат да окажат по-продължителен отпор на турците. Въстанието във вътрешността на страната трябвало да бъде подкрепено от навлезли отвън чети, а замислените диверсионни акции по жп линията Одрин — Белово и предизвикването на пожари в големите градове целяло създаване на дезорганизация сред турската администрация и военни власти..

В края на декември и началото на януари 1876 г. определените главни апостоли и техните помощници започнали да преминават в българските земи по замръзналия Дунав и се отправят към своите окръзи. За координиране на действията между емиграцията, на която се определя важна роля в подготовката на въстанието, и вътрешните дейци в Гюргево остават Ив. Хаджидимитров, Д. Горов и Янко Ангелов. Те развиват активна дейност, подпомагат прехвърлянето в България на революционни дейци, но след като апостолите и техните помощници напускат Гюргево, комитетът, взел толкова важни решения, фактически престава да съществува. Координаторските функции за вътрешността са възложени на Търновския окръг и на Ст. Стамболов, но в процеса на подготовката той не съумява да се справи с тази задача.

След пристигането на гюргевските пратеници по места започва усилена работа. В Търновски окръг, освен определените вече, пристигат още поп Харитон Халачев, Бачо Киро, Стефан Пешев, Матей Преображенски, Иван Панов Семерджиев, Сидер Грънчаров, Никола Кабакчиев и др. По съображения за сигурност центърът на окръга е преместен в Горна Оряховица.

Подготовката на въстанието обхваща няколко основни направления: организационна работа, агитационна дейност и военнотехническа подготовка. Докато първите две са на сравнително добро ниво, то военнотехническата, включваща набавянето на оръжие и боеприпаси, е крайно незадоволителна. Опитите за закупуване на пушки, револвери, патрони и други бойни потреби от Румъния и за тяхното доставяне в окръга пропадат. Така въпреки положеното старание най-съществената страна в подготовката на въстанието остава на практика почти нереализирана.

В Сливенския революционен окръг главният апостол Ил. Драгостинов още в самото начало се натъква на непреодолими препятствия. Твърде ограничената комитетска мрежа в района и противодействието на местните дейци срещу приетата в Гюргево тактика създават ненормални условия за работа. Драгостинов бил принуден да се съгласи с местните дейци, които отстоявали непреклонно идеята за използване на четническата тактика в предстоящото въстание. Това налага създаването на укрепен лагер в местността Куш бунар, където са пренесени храни, оръжие и боеприпаси. Ил. Драгостинов, подкрепен от помощниците си, създава редица нови комитети в Сливенско и Ямболско, но и тук въпросът с оръжието е най-тревожен. Като цяло подготовката в окръга била много слаба и се изразявала най-вече в организационна и агитационна работа.

Подготовката в Трети революционен окръг, макар да започва още през есента на 1875 г., когато тук на разузнаване пристигат Ст. Заимов и Ив. Данчов, не се развива според очакванията. Заимов, вече като главен апостол, се настанява във Враца през март 1876 г. Н. Обретенов трябвало да поеме функциите си на главен апостол в Софийски революционен окръг, обаче не съумява да направи това, тъй като комитетската мрежа в този район все още не била възстановена след провала във Вътрешната революционна организация. Залавянето на помощника му Н. Славков го принуждава да се установи при Ст. Заимов. След известно време напуска Врачански окръг и се връща в Румъния, където трябвало да подготви въоръжена чета. Малко по-късно за Румъния заминава и Г. Апостолов.Ст. Заимов полага много усилия за възстановяване на комитетите в поверения му окръг и за изграждане на нови революционни звена, но останал без помощници, той се опира най-вече на местните дейци. Макар да намират пари, врачани не успяват да закупят и пренесат оръжие през Дунава поради засиления контрол на турските гранични стражи. Ст. Заимов разработва „Закон за всичките бунтовници“, който регламентира правата и задълженията на участниците в проектираните чети, но с това се изчерпват, общо взето, подготвителните действия в окръга.

Най-добра подготовка за въстанието се осъществява в Четвърти окръг. Тук в помощ на апостолите се включват много местни дейци, между които П. Бобеков, Ив. Соколов, П. Бонев, Т. Каблешков, В. Петлешков и др. В хода на работата се стига до смяна в ръководството. Поради изявените си организаторски качества Г. Бенковски се налага като главен апостол, а П. Волов става негов помощник. Освен това се решава центърът да бъде преместен в някое от балканските селища. Изборът пада на Панагюрище по ред съображения от стратегическо естество.Учителката Райна поп Георгиева извезва главното знаме на въстаниците, подготвени са голям брой въстанически униформи и емблеми.

С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, което да обсъди основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в местността Оборище, недалеч от с. Мечка. В него участват 64 коми-тетски представители, без апостолите и секретаря на събранието. Представени са общо 55 селища от Четвърти окръг. След дълги дебати събранието дава исканите от апостолите пълномощия, но поради проливния дъжд избира комисия, която да продължи работата, и се саморазпуска. Комисията, под председателството на Бенковски, решава въстанието да се вдигне на 1 май, но при извънредни обстоятелства това можело да стане и по-рано. Приема се отбранителната тактика, като се предвижда съсредоточаване на въстаниците и населението в няколко отбранителни пункта в Родопите и Средна гора. Заседанията на комисията приключват на 17 април.

Въпреки взетите извънредни охранителни мерки на Оборище тайната за предстоящото въстание не могла да се запази. Сред делегатите е и Ненко Терзийски от с. Балдево, Пазарджишко, който след разпускането на събранието уведомява турските власти в Пазарджик за взетите решения. За да изпреварят събитията, турците решават да арестуват ръководителите на революционната организация и с тази цел в Копривщица и Панагюрище са изпратени специални конни отделения. Опитът за арестуване на Т. Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът е превзет, мюдюринът убит и с това се поставя началото на априлската епопея.Веднага след превземането на града Т. Каблешков съставя известното „Кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въоръжената борба срещу поробителя е захваната вече.

В отговор на писмото Панагюрище въстава същия ден след обяд. Градът е овладян, Ив. Соколов е обявен за комендант, а революционната власт е съсредоточена в ръцете на Военен съвет, наречен Българско привременно правителство. В първия ден на въстанието се вдигат Клисура и Стрелча.Ръководителите на окръга поемат управлението на бойните действия по места. Със своята Хвърковата чета Г. Бенковски обикаля югозападния район и вдига на въстание селата Мечка, Поиб-рене, Мухово, Церово, Славовица, Лисичево. В североизточната част на окръга действат П. Волов и Г. Икономов.

Междувременно турските власти започват да съсредоточават нередовни и редовни войскови части към въстаналите райони. На 22 април те превземат Стрелча, на 26 пада Клисура, а на 30 април в ръцете на турците вече е и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити революционната столица е неуспешен, а отсъствието му от Еледжик е използвано от турските сили, които нападат укрепения лагер и подлагат на жестока сеч намерилите тук прибежище жени, деца, старци.Безпримерен героизъм показват въстаниците от селищата в полите на Родопите — Брацигово, Перущица, Пещера, Брестовица и Батак. Под ръководството на В. Петлешков брациговци отстояват срещу напора на башибозуците и едва след идването на редовна войска слагат оръжие. Жителите на Перущица, под ръководството на К. Честименски, Сп. Гинов и П. Бонев, оказват отчаян отпор на турските банди. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците решават сами да сложат край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. К. Честименски и Сп. Гинов убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело святостта на думите, извезани на знамето от Райна Княгиня — „Свобода или смърт“.Жестока е съдбата на Батак, където турските зверства трудно се поддават на описание. На 4 май там са изклани хиляди жени, деца, старци, мъже. Въстанието в Четвърти революционен окръг е потопено в реки от кръв. Хилядите жертви обаче не отиват напразно.

В Първи революционен окръг „Кървавото писмо“ пристига с голямо закъснение — едва на 25 април В проведеното общо събрание на 25 срещу 26 април се решава въстанието да бъде обявено на 28 април. Залавянето на 27 април на Г. Измирлиев и Иван П. Семерджиев в Г. Оряховица и на Стефан Пешев в Севлиево обезглавява най-дейните революционни комитети в Горнооряховско.На 28 април въстават селата Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Русаля. Формираната тук чета от 200 души под ръководството на Поп Харитон и Петър Пармаков се отправя към Балкана и се укрепва в Дряновския манастир. Между четниците са Бачо Киро Петров, Христо Караминков, Тодор Лефтеров. Отбранителните боеве продължават от 29 април до 7 май. При направения опит да се разкъса обсадата една част от четниците съумяват да се измъкнат от турския обръч, но по-късно са предадени и заловени.

Въстанието обхваща и Габровско-Севлиевския край, където се появява формираната в Соколския манастир чета на Цанко Дюстабанов. Въстават селата Батошево, Кръвеник и Ново село. По своята масовост въстанието в тези селища наподобява това в Четвърти окръг. В продължение на цели десет дни въстаниците удържат турския напор и едва след пристигането на редовни войски се оттеглят във вътрешността на Балкана.

Както в Търновски, така и в Сливенски окръг превес взема четническата тактика. Противоречията, появили се още с пристигането на апостолите, продължават и сега, когато се получава известие за въстанието. Турските власти, които са предупредени много по-рано, вземат необходимите мерки и извършват поредица арести. Въпреки това ръководството на окръга решава да се развее знамето на борбата и на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов обявяват въстанието в Сливен. С малко свои последователи те се отправят към лагера Куш бунар, където по това време се намира Стоил войвода. Към четата се присъединяват и други въстаници. Те показват чудеса от героизъм, но постоянно преследвани, понасят тежки загуби. Загиват Ил. Драгостинов, Г. Обретенов, Стоил войвода.

На 24 април известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Главният апостол обаче, подкрепен от местните дейци, смятал, че въстанието трябва да започне на 11 май. Поради тази причина врачани не се включват в борбата, както това правят останалите окръзи. Местното ръководство очаква появата на чета от Румъния, която трябвало да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май, след като вече се знае за преминаването на Ботевата чета, въстанието е обявено и във Враца. Събралите се неколкостотин души обаче се разпръснали твърде бързо, след като се разнесла мълвата, че към града настъпват турски войски.

Димът на пожарищата и погрома още се носи над българските земи, когато в Северозападна България се появява четата на Хр. Ботев. Убеден привърженик на комбинираната тактика — въстание, подкрепено от навлезли в страната чети, Ботев се захваща с организационна работа. Усилията му са подкрепени от пребиваващите в Румъния Н. Обретенов и Г. Апостолов.

Четата в състав от около 200 души, под ръководството на Хр. Ботев и Никола Войновски, със знаменосец Никола Симов — Куруто, стъпва на българския бряг на 17 май, недалеч от Козлодуй. Още от самото начало тя е принудена да води сражения с преследващите я потери. Очакванията обаче за масово надигане във Врачанско не се оправдават. Към четата се присъединяват само отделни българи. На 18 май се води тежко сражение при Милин камък, в което загиват 30 души, между които и знаменосецът. Временното изтегляне от турското обкръжение на 19 май дава възможност за придвижване към връх Вола и котловината Йолковица. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Хр. Ботев пада прострелян от вражески куршум .

На 16 срещу 17 май на българския бряг източно от Тутракан се прехвърля и четата на Таньо Стоянов в състав от около 20 души. Съгласуваността между действията на двете чети е очевидна. Те слизат в почти едно и също време на българска територия и целят подпомагане на българското въстание в Източна и Западна България.Четата на Т. Стоянов преминава през цялото Лудогорие и достига до Османпазарско. Тя, макар и малобройна, води успешни сражения с преследващите я потери. В края на краищата четата е унищожена, като в последната битка загива и войводата.

Причините за неуспеха на Априлското въстание от 1876 г. са много. Обективно погледнато, силите на българските въстаници са неравностойни на огромния военен потенциал на Високата порта. Но не в малка степен, неуспехът на Априлското въстание се дължи и на недостатъчната подготовка на българското население, на краткотрайната подготовка на въстанието, на липсата на оръжие, на лошата координация в действията на отделните революционни области и комитети, на многото предателства, които съпътстват въстанието още от самото му избухване. Обиширни райони от българските земи като Добруджа, Македония, Софийско остават извън обсега на дейност на гюргевските апостоли. Въпреки последователната пропаганда, значителни групи от тогавашното българско общество остават пасивни. Емиграцията като цяло също се включва слабо в подготовката и хода на самото въстание. Всичко това изиграва решаваща роля за съдбата на започнатото от ГРК дело и в крайна сметка то претърпява неуспех. От политическа гледна точка обаче въстанието постига своята главна цел – да привлече вниманието на Великите сили към българския въпрос и да ги принуди да се намесят за неговото разрешаване. Като връхна точка в развитието на българското националноосвободително движение през Възраждането, Априлското въстание показва не само жертвоготовността на българите да воюват с оръжие в ръка за своята свобода. Въстанието демонстрира политическата зрялост на българското възрожденско общество и неговата ясна воля за самостоятелно развитие.

Жестокостите на турците не остават скрити за света. Сведенията за тях дават първи дипломатическите представители на чуждите страни в империята и журналистите на големите европейски вестници. Анкетните комисии, които обикалят въстаналите области, отразяват в своите доклади потресаващите факти на жестоката трагедия. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз А. Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Ю. Скайлер, на американския журналист Дж. Макгахан, на англичанина Едвин Пиърс. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 материала, разкриващи истината за потушаването на българското въстание. Тази истина е толкова страшна, че дори официална Европа е стресната.Във Франция общественото мнение е категорично в полза на българите. В Англия, най-ревностния защитник на Турция, опозиционната либерална партия, начело с Уйлям Гладстон, организира грандиозни митинги в защита на българите. Гладстон пише през есента на 1876 г. брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“, а през април 1877 г. я преиздава със заглавието „Уроци по клане или изложение за конфликта между Портата и България през май 1876 г.“ Макар да използват ситуацията за свои политически цели, либералите въздействат стилно върху общественото мнение в полза на българската кауза.Силен отзвук имат априлските събития в Италия и Австро-Унгария. В много италиански градове се провеждат митинги, създават се комитети за оказване помощ на пострадалите. Великият революционер Джузепе Гарибалди изпраща нарочна телеграма, с която изказва съчувствието си към българския народ.Особен отклик имат българските ужаси сред славянските народи, намиращи се в пределите на Австро-Унгария. Видни техни писатели, поети, учени, общественици заклеймяват азиатската варварщина. В подкрепа на българите се изказва и Константин Иречек.Обединена Германия също изразява съчувствието си към злощастния народ. Канцлерът Ото фон Бисмарк заявява в Райх-стага, че след зверствата, извършени в българските земи, за Османската империя няма място в Европа.Особено силна реакция на извършеното в българските земи има в Русия. Славянофилските комитети и лично лидерът на славянофилството по това време Иван С. Аксаков разгръщат масово движение за събиране на помощи в полза на пострадалите българи. Освен това славянските комитети оказват силен натиск върху руското правителство с цел предизвикване на военен конфликт и цялостно решаване на Източния въпрос.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Language