Спас Иванов Гинев е български търговец, възрожденец и революционер, трагично загинал в Перущица при потушаването на Априлското въстание.Роден е през 1848 г. в Перущица.
Въпреки че произхожда от заможно семейство, Спас Гинев се включва активно в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. Става секретар-касиер на местния революционен комитет. Дава сериозни суми за закупуване на барут и оръжие за въстанието, дава лично свои 3000 гроша за въоръжаването на Хвърковатата чета на Бенковски. Участва като представител на Перущица в Народното събрание в Оборище.
Спас Гинев е сред последните 127 защитници на все още непревзетата църква от турската войска църква „Св. Архангел Михаил“ в Перущица. Това е най-стабилната постройка в селото. Там прекарват три дни без храна и без вода над 600 души, предимно жени и деца. Църквата е била обградена от всички страни от турци и обстрелвана с черешови топчета. На третия ден пада покривът върху въстаниците и това е решаващият момент. Чуват се възгласи дали да не се предадат въстаниците. Там Спас Гинев жертва най-близките си хора като се самоубива заедно с пет от шестте си деца, бременната си жена, две свои сестри и една племенница, за да не попаднат живи в ръцете на турците и да не бъдат подложени на издевателства. Същия подвиг там след него извършва и друг български революционер – Кочо Чистеменски.
Умира на 2 май 1876 г.
Захарий Стоянов описва в “ Записки по българските въстания” случилото се в Перущица:
“ Юнаците, необикновените натури, ония, които работели за народното дело с чисто ангелско сърце, отдавна били решили да му се принесат жертва, против волята си и се мъчели още да поддържат отчаяните си братя.
— За свобода и за вяра Христова ще погинем, братя, както е погинал и Спасителят — викали тия със сълзи на очите.
Тия юнаци били Кочо Чистеменски Кундурджията и Спас Гинев, родом от Перущица, и пр. Страшните обаче викове на башибозуците около черковата, които викали: „Тичайте и нападайте по-смело, защото половин час ни остана още, докогато ще имаме право да колим“ — убивали съвършено куража на затворените. Башибозуците и черкезите били взели позволение от пашата, когото уверявали, че черковата е пълна с московци и сърби, да я превземат до половин час време и по тая причина правели отчаяно нападение. В тия последни минути на борбата черковата се окръжила от редовната войска, а башибозуците и черкезите отстъпили назад. До черковата наблизо дошел и пашата. Той е направил тая решителна постъпка, след като се уверил вече чрез изпитванието на много хванати българи, излезли от черковата, че вътре няма никакви московци и сърби, а повечето са беззащитни жени, деца и няколко полуубити мъже.
Когато гьрмението на пушките утихнало и от двете страни и когато черковата била вече заобиколена отвсякъде с редовни войскари, които държали пушките си насочени към черковата, пашата или други някои от големците му поканили затворените да се предадат. Никой не се отзовал на тая съмнителна и студена покана, нито пък някой се е решил да излезе. После дълго колебание няколко войника по заповед на пашата влезли вътре в черковата, които, като не срещнали никакво съпротивление от страна на затворените мъченици, решил се и пашата да влезе. В това време, в тая критическа минута, когато се появили в тоя свещен жертвеник за българската свобода червените фесове и широките шалвари, горепоменатите юнаци — Кочо Чистеменски, Спас Ив. Гинев и Спас Спицеринът — направили следующето ужасно и невероятно решение: първите двама, след като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица, които притиснали при гърдите си и цалунали с отеческа любов, отстъпили няколко крачки настрана, изтеглили револверите си и сърцераздирателната сцена се започнала… Те изпразнили най-напред смъртоносните оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали и децата си, на които куршумите пронизвали крехките кокалци и на минутата още падали на земята като пшеничен клас, с дигнати нагоре ръчички, които кършели и сгъвали от страшни болести. От четиритех деца на Спас Гинев само най-голямото можало да се освободи, като го нзскрили помежду си изходящите се там наоколо поразени зрители. Когато Кочо Чистеменски повдигнал курока на своя револвер и когато обявил на вярната си другарка Теохана, че тя не трябва да живей вече — разказват присъствующите там очевидци, — бедната жена, без ни най-малко съпротивление, коленичила пред мъжа си, притиснала на гърдите си малката си любима дъщеря, затворила очите си с едната си ръка и се приготвила да приеме грозната смърт с голямо равнодушие. Само за едно помолила тя разярения в това време, свой съпруг, а именно: да убие по-напред нея, за да не гледа мъките на своята рожба, и ако е възможно, да ги не оставя да изгорят, но да ги погребе в един гроб. Свършила-несвършила още своята молба, револверът изгърмял два пъти и майката с детето си заедно се търкаляли вече, облени с кръв.
Освен своето семейство тримата юнаци Кочо, Спас и Спас Спицеринът убили още и около осемнадесет други жени и моми, които ги помолили за това. След тоя подвиг тия убили и себе си. Това се случило на 2 май 1876 г. в черковата „Св. Архангел“ “
