След свалянето на Владимир-Расате е свикан Църковен събор, който трябва да разгледа променената вътрешно-политическа ситуация в България. Взетите на него решения имат важно значение за по-нататъчното развитие на държавата. За български владетел е обявен третия Борисов син Симеон (893-927). Преди това той трябва да се откаже от монашеския обет. В тази връзка е взето решение правото на престолонаследие да бъде не само от баща към син, но и от брат към брат с цел да се оправдае смяната. Важно съборно решение е преместването на столицата Плиска с Преслав. Макар че в старата столлица има християнски храмове, тя си остава свързана с езическите традиции и минало. Преместването цели да покаже, че християнството е успяло да се наложи над езичеството. Въпреки някои възражения най-обосновано си остава становището на именития историк проф. Васил Златарски, че на Преславския събор е решено старобългарския литературен език да бъде официален и богослужебен в областта на държавния и културния живот. Този знаменит акт в културната история на България и на другите славянски народи намира отражение в руските летописи от XI в.
Пряка последица от Преславския събор е отстраняването на византийското духовенство от пределите на държавата. По това време вече са подготвени първите български духовници сред Кирило-Методиевите ученици.
Данните за живота на Симеон до 893 г. се възстановяват главно с помощта на чужди извори. Той е роден към 863-864 г. и по тази причина Николай Мистик го нарича „дете на мира“. За разлика от брат си Владимир-Расате той е възпитан в духа на новата вяра. Нещо повече той има уникална възможност да получи блестящо образование в известната Магнаурска школа в Константинопол. Симеон усвоява всички науки и получава възможно най-доброто образование в духа на византийските традиции. Неслучайно кремонският епископ Лиутпранд отбелязва, че самите византийци го наричат „емиаргус“ (полугрък).
Скоро Симеон изоставя научните занимания и получава монашески сан. Това вероятно става под влияние на неговия баща, който оставя престола на първородния си син, и иска да провери ръководството на духовния живот в държавата на Симеон. По този начин може да се осъществи идеята за съсредоточаване на светската и духовната власт в ръцете на владетеля и неговото семейство.
Не е известно кога се завръща в България, но можем да предположим, че това се случва към 866 г. наскоро след пристигането на Наум в Плиска. С придобитите знания и умения княжеския син е изключително полезен при полагане основите на книжовния живот в България. Книжовните занимания на Симеон се провеждат вероятно в школата на Наум и продължават до 893 г., когато Владимир-Расате е отстранен от престола. Вместо за духовен глава за какъвто е подготвян в продължение на години той е провъзгласен за княз на мястото на ослепения му брат.
Десети век за Византия е белязан с духовен подем, който се изразява в т.нар. Първи византийски хуманизъм и с възобновяването на една политическа идея, датираща от времето на император Юстиниан I (527-565) – идеята за универсалното господство на Византийската империя. Това изграждане на универсален порядък означава стремеж към възстановяване на вътрешния авторитет чрез присъединяването на полусамостоятелните Славинии, възобновяване на византийската политика и религиозна мощ в Европа чрез християнизиране на околните народи и заздравяване на разклатения византийски авторитет на запад. За България необходимостта от прозорлив и решителен владетел в този момент е особено актуална. Обстановката в държавата е трудна и драматична. От една страна чрез християнството българската държава има възможност да се приобщи най-развитата съвременна цивилизация и чрез нея да достигне до най-ценното от класическата древност, както и да се приобщи към универсалната християнска общност, която дава облика на Европа през IX в. В същото време, встъпвайки в т.нар. византийска общноат, България попада под реалната заплаха от византийско влияние.
Княз Симеон отлично разбира създалото се сложно и деликатно външнополитическо положение, но е добре подготвен и достатъчно амбициран, за да може да се справи успешно и адекватно. Като византийски възпитаник той добре осъзнава къде се крие главната сила на империята – не толкова в икономическите и човешките ресурси, колкото в нейната хилядолетна култура, която дава възможност на всеки ромей да гледа презрително на всеки чужденец, на всеки варварин.
Младият владетел разбира добре, че трябва да направи преди всичко една решителна стъпка, а именно: да изгради нова цивилизация, която в известна степен да приближи българското общество до ромеите, цивилизацията, която да вдъхне увереност и самочувствие на българите. На княз Симеон принадлежи заслугата за изграждането на ядрото на новата цивилизация, т.е. новата столица. Младият владетел трябва да се справи с предизвикателствата на могъщия владетел.
Българо-византийските отношения се влошават през 894 г. Повод за това е решението на Лъв VI (886-912) да премести тържището на български стоки от Константинопол в Солун. Това сериозно накърнява интересите на българските търговци. Причините за началото на конфликта обаче не са само търговски, а далеч по-сложни. Относно разрива между двете държави някои изследователи търсят и като пряка последица от решенията на Преславския народен събор. Те създават реални условия за постигане на църковна независимост от Византия, както и цялостна българизация на църквата и утвърждаването ѝ като крепител на светската власт в държавата.
Първият израз във вътрешната политика на княз Симеон е замяната на византийското духовенство с български църковен клир.
С преместването на българското тържище от Константинопол в Солин византийското духовенство накърнява не само стопанските интереси на българската държава, но и нейния международен престиж и авторитет. Taка тя се изолира от най-важния политически център в Европейския югоизток – Константинопол. В същото време изтичането на 30-годишния мир между двете държави също ги освобождава от взаимната им обвързаност. Избухналата през 894 г. война между България и Византия някои историци наричат Първа Симеонова война, други я характеризират като Първата икономическа война в средновековна Европа.
Опитите на българския владетел да уреди въпроса по мирен път завършват с неуспех. Последва нахлуване на българските войски в Тракия и поражение за изпратените срещу тях византийски военни части. Този неуспех подтиква византийския император да се обърне за помощ към маджарите, които извършват две нападения и опустошения в Северна България. При второто те обсаждат крепостта Дръстър, където се намира княз Симеон. Маджарите продължават настъплението си и стигат до Преслав. Предполага се, че неговата защита отново е поета от княз Борис I, който за втори път напуска манастирската обител, за да спаси държавата си.
Войната придобива неблагоприятен развой. Поради тази причина княз Симеон започва тайни преговори с печенегите с немерение те да неутрализират маджарската заплаха.
Междувременно византийският дипломат Лъв Херосфакт, който познава българския владетел от обучението му в Константинопол, пристига в България да води преговори за мир. Симеон умишлено протаква кореспонденцията, за да спечели време и това задържа Лъв Херосфакт в крепостта Мундрага.
През пролетта на 896 г. княз Симеон и печенегите разбиват маджарите и ги принуждават да се преселят в Панония. Непосредствено след това българския владетел предприема голямо настъпление в Източна Тракия по посока на византийската столица. Решителното сражение между българи и византийци става през лятото на 896 г. при селището Булгарофигон, където императорската войска претърпява сериозно поражение. Византия е поставена в положение да иска примирие. Тя се съгласява да върне българското тържище в Константинопол и се задължава да плаща ежегоден данък на България.
В началото на десетото столетие българските войски успяват да завладеят 30 крепости в областта Драч. Малко по-късно през 904 г. Солун е превзет от арабите. Голяма част от населението му е избито или отведено в робство. Това дава надежда на княза, че ще успее да завладее града и да го засели с българи, но опитът му се оказва неуспешен.
През 904 г. Византия е принудена да подпише мирен договор с България, който я задължава да предаде част от Драчката област и Южна Македония на българската държава. От известния Наръшки надпис се вижда, че двете държави граничат само на 20 км от Солун. Наред с териториалните отстъпки империята отново се задължава да плаща ежегоден данък на своята северна съседка. Последва сравнително мирен период в българо-византийските отношения, който продължава до смъртта на император Лъв VI.
Изброените обстоятелства дават основание на княз Симеон да пристъпи към изпълнение на втората част от своята програма. През втория период целта на неговата политика е унищожаване на Византия и създаване на Българо-Византийска империя със столица Константинопол. България трябва да замени Византия и да поеме нейното политическо и културно наследство. Идеята си той смята да реализира върху принципите на византийския универсализъм.
Политическата обстановка във Византия благоприятства за развитието на такива проекти у княз Симеон и значително улеснява тяхното реализиране. Във външнополитически план империята в края на IX и началто на X в. търпи сериозни неуспехи срещу арабите. Във вътрешнополитически аспект последното десетилетие от управлението на Лъв VI преминава под знака на остри политически и религиозни сблъсъци.
През 912 г. Лъв VI умира и тъй като престолонаследника Константин VII Багренородни е малолетен, управлението на империята преминава в ръцете на неговия чичо Александър I, който е провъзгласен за съимператор (912-913). Обичайна дипломатическа практика е след промяна в управлението на държавата да бъдат подновявани договорите и споразуменията с другите държави. За това княз Симеон изпраща пратеничество до новия император с желание да бъде подновен българо-византийския договор от 904 г. Александър I обаче отпраща позорно пратениците, отказва да изпълни условията на договора и мирът между двете държави е нарушен. Докато българите се подготвят за война на 6 юни 913 г. Александър умира. Съставено е седемчленно регентство начело с патриарх Николай Мистик. Духовният глава прави опит чрез изпращане на две писма да спре дейтвията на българския княз, но усилията му се оказват напразни.
През 913 г. княз Симеон започва Втората си война срещу Византия, която с известни прекъсвания се води чак до неговата смърт. Българите бързо достигат до Константинопол и го обсаждат. След кратки преговори византийците му дават да разбере, че ще го удостоят с титлата „василевс“ (цар). Постигнато е споразумение за годеж между Константин VII и една от дъщерите на българския владетел.
Княз Симеон очаква да стане тъст на византийския император, което от своя страна му донася титлата василеопатер. Поради малолетието на Константин VII той може да поеме управлението на регент-съимператор. От това стъпало до самостоятелната власт в империята – василевс автократор има само една крачка.
Действителността обаче се оказва значително по-различна от замислите на българския владетел. В края на 913 г. в Константинопол е извършен преврат. Завръща се заточената императрица Зоя Корбонопсина (913-920), майка на Константин VII. Тя разоуска регентството, отстранява Николай Мистик от политическите дела и не признава сключения през лятото договор с княз Симеон.
Случилото се връща българския владетел до изходни позиции. Той се хвърля ожесточено срещу империята. Неговите войски нахлуват в Тракия и Македония (914), опустошават Солунската и Драчката тема (915), овладяват за кратко Адрианопол.
Постоянната заплаха, която представлява княз Симеон за Византия, принуждава императрица Зоя и приближените ѝ да организират широка антибългарска коалиция. В нея са привлечени съседните на България народи – унгарци, печенеги, сърби. Сега войната срещу българския владетел е обявена за Свещена. Добре замислената от Византия коалиция обаче е разкрита от не по-малко опитния в дипломацията княз Симеон. В крайна сметка нейния състав е редуциран до участието само на някои печенжки племенни вождове и сръбският княз Петър Гойникович.
Решителното сражение между двете армии се състои на 20 август 917 г. при р. Ахелой. Първоначално българите привидно отстъпват. Когато византийците се увличат в преследване и разкъсват редиците си, изненадващо флангът им е нападнат от българската конница. Според Йоан Скилица стъписаните ромеи обръщат гръб и побягват, като се изпотъпкват помежду си, а други биват избити. Византийският хронист Лъв Дякон, който посещава мястото на сражението 50 години по-късно, разкрива, че там още се белеят непогребаните кости на византийските войници.
Битката при Ахелой е една от най-славните и паметни за българите в дългата средновековна история на българо-византийските отношения. С нея българският владетел постига превъзходство над империята и превръща държавата си в политически хегемон на Балканския полуостров. Скоро след тази битка е постигната нова победа при Катасирти. Зародилото се в началото на IX в. по времето на Крумовото управление идея за завладяването на Константинопол и ликвидирането на византийската власт на Балканите придобива съвсем реални очертания. През 918 г. е свикан местен Църковно-народен събор, на който българските епископи провъзгласяват българския епископ за патриарх. Той от своя страна коронясва Симеон за „василевс на българи и ромеи“. Това е сериозен удар върху престижа на Византия и претенциите на нейния василевс, че заема водещо място в семейството на владетелите и народите. Със своето византийско възпитание и придобит мироглед Симеон е обладан от държавнически амбиции. Той се стреми да се превъплъти в ролята на византийския император и чрез превземането на Константинопол да създаде мащабна и универсална славяно-византийска цивилизация.
През 917 г. българските войски, командвани от Теодор Сигирица и Мармаис, извършват наказателен поход в Сръбското княжество. Сръбският княз Петър Гойникович е свален от престола и отведен в България. За нов княз на сърбите с българска помощ е поставен Павел Бранкович. Временното византийско влияние в Сърбия е премахнато.
През 918 г. цар Симеон отново започва подготовката за превземането на Константинопол. Войските му опустошават византийските територии и превземат Тива. Успоредно с това събитията във Византия не се развиват в негова полза.
На 25 март 919 г. амбициозният арменец Роман Лакапин (920-944) отстранява Зоя от императорския престол и поема властта в свои ръце. Той жени дъщеря си за Константин VII и така получава правото да бъде василеопатер. На 24 септември 920 г. Роман Лакапин е официално провъзгласен за кесар, а и за съимператор (декември 920 г.). Така е сложен край на вътрешнопоплитическата криза във Византия, която започва още със смъртта на Лъв VI.
Българският владетел отказва категорично да преговаря с византийците, като обявява Роман Лакапин за незаконен узурпатор на престола. С неуспех завършват и опитите на патриарх Николай Мистик да отклони желанието на цар Симеон да води военни действия. Напротив, българските военни кампании следват една след друга. Българските войски стъпват през 920 г. на малоазийския бряг като нанасят няколко поражения на византийците. През 921 г. отново в български ръце попада Адрианопол.
През 921 г. българските войски настъпват в Тракия. Нанасят поредното поражение при Катасирти. Разбиват изпратените срещу тях византийскивойски. Ново раздвижване на сърбите в българския тил не дава възможност на цар Симеон да се възползва от тези успешни действия. Византия отново се опитва да противопостави сърбите на българите. През 921 г. сръбският политически емигрант княз Захарий е въоръжен от византийците и изпратен в Сърбия да свали Павел Бранкович. Последният успява да победи византийското протеже и го изпраща като пленник на цар Симеон.
Византийската дипломация не спира до тук. Тя започва да настройва Павел Бранкович срещу неговия покровител Симеон. Тогава на свой ред българският владетел въоръжава намиращия се в България Захарий и го изпраща в Сърбия да вземе властта с българска помощ. Така през 921 г. княз Захарий става княз на сърбите.
Едва когато сърбите отново са върнати в орбитата на българското влияние, цар Симеон обръща поглед към Византия. През 922 г. българските войски се отправят към столицата. Преди това те превземат и опустошават град Виза, а след това достигат до Константинопол и опожаряват т.нар. Дворци на св. Теодора. Тези успехи превръщат цар Симеон в почти пълен господар на Балканския полуостров, но не могат да осигурят крайния резултат на войната.
Въпреки че постигат големи успехи, българският владетел разбира, че без флот трудно може да бъде овладян Константинопол. С тази цел през 922 г. се водят преговори с арабския халиф ал-Махди за сключване на съюз. Цар Симеон иска да бъде използвана арабската флота, а след падането на Константинопол във владение на българите, богатствата му да оделят по равно във въюзниците. Съгласието на халифа е получено, но Симеоновите емисари попадат във византийски плен. Така идеята за общи българо-арбски действия не осъществява.
Въпреки това за пореден път многобройна войска се озовава пред стените на Константинопол. Респектиран от вида на българската армия Роман Лакапин иска среща с цар Симеон, за да преговаря за мир. Двамата владетели се срещат на 9 септември 923 г. край морския край. С големи подаръци византийците успяват да отклонят желанието на българския владетел да обсади византийската столица.
Отношенията със сърбите се влошават за пореден път през 923 г. Княз Захарий отново започва да провежда антибългарска политика под внушението на Византия. При проведените военни действия българските войски претърпяват поражение. В отговор на това още през следващата година цар Симеон организира нов поход в сръбските територии. Сръбските земи влизат в българските предели, а княжеството на Захарий фактически престава да съществува.
През 926 г. избухва война между България и Хърватско, която завършва с победа за хърватите. При подготовката на поредния поход срещу Константинопол цар Симеон умира от сърдечен удар на 27 май 927 г.
По време на неговото управление България достига България достига върха на своето политическо могъщество и величие. Държавните граници се опират на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Приобщени са почти всички славяни към територията на държавата. Тя доминира в двубоя с Византия и става важна политическа сила в Европа. С управлението на цар Симеон приключва процесът на формиране на българската народност. Целта, която си поставя цар Симеон, а именно да измести Византия от първото място в християнския свят не е по силите нито да българския, нито на който и да е друг европейски народ. Симеон надценява силите на българското общество, на което липсват достатъчно материални и човешки ресурси, липсват и традиции.
Макар и увенчани с победи непрекъснатите Симеонови войни, които често са плод на прекомерните му амбиции, изтощават силите на държавата, изчерпват ресурсите ѝ и предопределят залеза на нейното величие в следващите десетилетия.
