Настъпилите промени в резултат на Великото преселение на народите (IV-VII в.) създават сложна и напрегната обстановка в Европейския Югоизток. Именно в такива условия към края на VII в. се появява българската държава. Създаването ѝ е едно от най-значимите събития в историята на Европа през Средновековието. България осъществява етническо и политическо сплотяване на славянските племена и прабългарите на Балканския полуостров.
Заселването на славяните и прабългарите на Балканския полуостров има важни социално-икономически, културни, демографски и етнически последици, както за тях, така и за целия регион. Промените, които настъпват в славянското и прабългарското общество водят до появата на предпоставки за създаването на държавата. Ролята на катализиращ фактор изиграва и външната заплаха от страна на Византия. Хазарският хаганат – от североизток и аварите – от северозапад. Доказателство за това са и военно-племенните съюзи, които образуват и славяни, и прабългари.
Създаденото от задкавказките българи обединение „Велика България“ в голяма степен има облика на държава, което дава основание на историците да смятат, че прабългарите са били на крачка по-напред от славяните в своето развитие. Друг фактор, благоприятстващ създаването на обща държава на територията на Балканския полуостров е фактът, че двата етноса се познавали от векове на една обширна територия от Източна и Средна Европа.
Етно-политическите промени, които настъпват в края на VI и началото на VII в. създават сложна и напрегната обстановка в Европейския Югоизток. Византийската империя изживява тежка криза, административна провинциална организация, за да се приспособи към новите условия. Ислямският Арабския халифат прониква в малоазийските ѝ владения и се насочва към завлядяването на Константинопол. Аварският хаганат се опитва да задържи и укрепи властта си над славянските племена в Средна и в Балканския Северозапад. Хазарският хаганат налага господството си в степните пространства между реките Кубан и Днепър, накогашни територии на Велика България и се стреми да проникне към Долния Дунав. Балканският полуостров се оказва място на съперничество между различни политически и етнически сили, а Константинопол с важното си военно-стратегическо и политически положение, както и с многобройните си богатства привлича към себе си „варварския свят“.
Според някои историци, още с появата си на север от р. Дунав, Аспарух започва походи срещу Византийската империя. Според други, след заселването на Аспаруховите българи в Онгъла, отношенията между тях и Византия за около десетина години са мирни. Положението се променя чувствително, когато Константинопол е обсаден от арабите през 674-678 г. Въвлечена във войната с арабите, Византия не осигурява достатъчна защита на северните си граници. От това се възползва хан Аспарух. Той подлага на непрекъснати нападения близките до Дунава земи, т.е. Малка Скития и намиращите се в региона черноморски пристанища. Едва след разгромяването на арабската флота с помощта на т.нар. гръцки огън и деблокирането на Константинопол, император Константин IV Погонат (668-685) се заема да възстанови положението по северната си граница, като подготвя поход срещу българската държава. През 680-681 г. във византийската столица се провежда Шестия вселенски събор, който решава сложни канонически, финансови и административни въпроси, свързани с бъдещето и единството на източното православие и Византия. Походът на Константин IV е част от една цялостна стратегия за реинтегриране на земите на юг от Дунав, отделени на практика от империята вследствие на варварските нашествия.
Империята постига успех срещу славяните и другите варварски племена в Тракия, Родопите, Македония и цялата провинция Илирик. Малко преди пристигането на прабългарите в Онгъла, Византия успява да отвоюва на север от Хемус земите, разположени между Черно море, Източна Стара планина, шуменските възвишения и р. Дунав. Те представляват изходна база за покоряването на „Седемте славянски племена“ и северите и овладяването на техните земи. В същото време присъствието на българите в Онгъла застрашава именно тези ключови владения на Византия в Мизия и Добруджа и прекъсва сухопътната им връзка с Империята. Ето защо през 680 г. Константин IV организира поход по суша и море срещу Аспарух. Една армия се отправя срещу „Седемте славянски племена“ и северите през Тракия и старопланинските проходи, а друга начело с императора с кораби се отправя към дунавската делта. Обстоятелството, че лично Константин IV оглавява кампанията, свидетелства за нейната важност. Основен източник за тези събития са византийските хронисти Теофан Изповедника и патриарх Никифор. Според тях „гъстите и многобройни редици“ на византийската армия всява смут сред прабългарите, които предпочитат да се приберат в укрепленията си. Константин IV обсажда Аспарух в неговото укрепление, но по неизвестни причини в продължение на три дни не предприема никакви действия. На четвъртия ден, под претекст, че е получил болки в краката и оплаквания от подагра, императорът отплава за Месемврия, по-точно за тамошните „Акве калиде“. След това се завръща в Константинопол и взима участие в заседанията на Църковния събор. Причините за това решение на Константин IV остават загадка за нас. Според някои историци императорът наистина е страдал от подагра. Според други това е негов ход с оглед спасяването на неговата слава на военачалник при очерталата се трудна обсада и война с Аспарух. Възможни са други причини за неговото оттегляне, например неочаквано и неизвестно за нас развитие на Вселенския събор.
Воденето на войната срещу прабългарите е поверено на стратезите на византийската армия. Вестта за внезапното отплаване на императора се разпространява сред армията и всява уплаха в редиците ѝ. Понесла се мълвата, че Константин IV бяга, за да снеме от себе си отговорността за евентуално поражение. Някои византийски войници в безредие се отправят към закотвените кораби. Тогава, както съобщава патриарх Никифор, българите излизат от своите укрепления и нападат дезориентирания противник. В преследването на бягащата византийска армия прабългарската конница преминава Дунава, навлиза в Добруджа и достига до Одесос.
В историческата наука съществува въпросът какви са били отношенията между славяни и прабългари към 680-681 г. и участвали ли са славяните в битката при Онгъла. Според някои историци те участват на страната на Аспарух. Според други те запазват „доброжелателен неутралитет“ и първите им контакти с прабългарите са след битката при Онгъла, когато последните се спускат в Добруджа. Според трета група автори славяните не само не са били съюзници на Аспарух, но са били враждебно настроени спрямо него, приемайки го за поредния завоевател. Според повечето историци след победата на прабългарите в Онгъла и тяхното заселване около Одесос Аспарух влиза в преговорите с князете на „Седемте славянски племена“ и са предприети първите стъпки за създаването на общо държавно-политическо обединение.
Постигнато е важно споразумение за защита на границата с Византия, като някои от славянските племена да бъдат разместени по на запад. Северите се задължават да пазят проходите на Източната Стара планина, „Седемте славянски племена“ поемат защитата на границата с аварите на северозапад. Прабългарите поемат задължението да пазят североизточната граница с хазарите. За отношенията между прабългарите и славяните Теофан и Никифор употребяват думата „покоряване“, което предизвиква доста различни мнения в българската историография. При продължителни научни дискусии в българската историческа наука са се оформили главно три мнения. Според Иван Дуйчев и Иван Лазаров по характер държавата е унитарна (хомогенна, единна). Това е държава само на прабългарите, продължение на Велика България и в нея славяните са покорено население. Според Димитър Ангелов и Александър Бурмов държавата е федеративна (съюзна, дуалистична). В нея славяните и прабългарите са равностойни като етнически елементи, но прабългарите са с преимущество във военния и административния апарат. Според Илия Илиев преобладават елементите на унитарност, но славяните запазват своята административна и културно-битова автономия. Славяните живеят в своите „Славинии“, които като название се запазват в изворите чак до административната реформа на хан Омуртаг.
Вероятно през 680 г. след победата при Онгъла е определено и седалището на Аспарух. Близостта на славянското селище Плиска до проходите и до района на Малка Скития, владян тогава от прабългарите, както и разположението му в степното пространство предопределя неговия избор за резиденция на българския хан. Вероятно по това време са положени основите на държавата с определена територия и граници, трайно установена публична власт начело с хана.
След тази първа война от 680 г., в която вероятно са се водили и други битки, както сочат Теофан Изповедника и патриарх Никифор, през 681 г. започва нова, инициатор на която е Аспарух. Обединените славяно-български войски се насочват през пролетта на 681 г. на юг от Стара планина в Тракия, като тяхна цел е евентуалното териториално разширение на България и нейното утвърждаване и признаване. Аспарух извършва с войските си набези в Източна Тракия, които принуждават Константин IV да сключи мирен договор „за срам на ромеите и заради многото си грехове“ (Теофан). Той е засвидетелстван в речта на византийския духовник – Константин от Апамея на Шестнадесетото заседание на Шестия Вселенски събор в Константинопол от 9 август 681 г. В тази си реч Константин укорява присъстващите на събора, че ако се вслушали в думите му и са прекратили взаимните спорове, то Византия нямаше да бъде принудена да сключи този позорен мир. Според мирния договор Византия се задължава да плаща ежегоден данък на българския хан. Това основание на повечето български историци да смятат, че България е призната с мира от 681 г. Според тях тогава е признат и суверенитета на хана над определена територия и над два етноса – славяни и прабългари. Обаче в историческата наука съществуват различни мнения по въпроса за точната година на образуването на българската държава.
Други български историци пък смятат, че през 681 г. е сключено само временно примирие. С него Византия просто отлага военните действия с варварското племе – прабългарите, от което е загубила няколко битки. Подобен данък България е плащала и на други варварски племена, атакували нейните граници и печелили битки срещу нея, но тя никога не признава собствена суверенна държава на тези племена. Като юридически акт на признаване на държавата тези историци посочват мирния договор между хан Тервел и Юстиниан II през 705 г. Тогава българският владетел получава официално владетелско достойнство, титлата „кесар“ и е приет в символичното семейство на източноправославните владетели, „духовен баща“, на което е византийският император. Според тези историци едва през 705 г. се сключва мир между двете държави, при който България отстъпва на България и територии, по-конкретно областта Загоре. Според тях през 681 г. имаме договор между държава и племе, а не между две държави.
Трета група историци излагат тезата, че българското ханство на Долни Дунав всъщност трябва да се смята за естествен наследник и продължител на онези военно-политически традиции, които са положени от „Велика България“ на хан Кубрат, но при нови, значително променени условия (нова столица, нова територия, нови поданици и др.) и при активно сътрудничество на славянските племена. Това преместване на държавата е типично и закономерно при варварските номадски народи, но всяко преместване не означава, че се образува нова държава. Допълнителен довод, подкрепящ това мнение е и „Именникът на българските ханове“, свидетелстващ за приемствеността в държавнотворческата традиция у прабългарската аристокрация. Следователно според тези историци българската държава е образувана през 632 г.
Теофан Изповедник посочва за дата на образуването на българската държава 679 г., а проф. Васил Златарски я приема. Теофан обаче пише произведенията си през IX в., т.е. доста след разглежданите събития.
Други историци смятат, че българската държава е основана през 680 г. след битката при Онгъла, заселването на прабългарите на юг от Дунав и установяването на съюзни взаимоотношения със славяните. Факт в подкрепа на това становище е и мнението на западния хронист Зигеберт, който по повод поражението на Константин Погонат в Онгъла отбелязва: „Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство“.
В началото на 70-те години на XX в. вследствие на широка научна дискусия се приема, че най-вярната и точна година за образуването на българската държава през 681 г., когато е сключен мирният договор (примирието) с Византия. Някои историци продължават да говорят за фактическо образуване през 680 г. и юридическо признаване през 681 г.
Причините и предпоставките за създаване на българската държава са няколко. Тя възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и политическо развитие на славяните и прабългарите. To се характеризира с наличие на значима частна собственост, напреднал процес на социална и икономическа диференциация и трансформиране на родовата община в териториална. Поради това държавата като система от институции, регламентиращи и узаконяващи доминирането на военно-племенните аристократи над обикновеното население е крайно необходима. От друга страна заплахата от Византия обединява славяните и прабългарите в стремежа им да създадат държавна организация, гарантираща им териториална и етническа независимост. Благоприятна предпоставка за изграждането на обща държава е фактът, че двата етноса се познавали далеч преди да заживеят съвместно на Балканите на една обширна територия от Средна и Източна Европа. Основното териториално ядро на българската държава са земите на бившата римска провинция Мизия. За южна граница с Византия служи Старопланинският масив, а на изток границата е черноморското крайбрежие, въпреки че някои градове като Томи, Одесос и Констанция остават във византийско владение. На североизток под контрола на хан Аспарух остава областта Онгъл, заключена между реките Днестър и Прут. В съчиненията на византийските хронисти областите на север от Дунав са наречени с общото название „Отвъддунавска България“. Първоначално на запад и северозапад границата с аварския хаганат е установена по р. Тимок и югоизточните разклонения на Карпатите.
Още в самото начало новосъздадената държава получава името България. Така я наричат Константин от Апамея, Зигеберт и други хронисти. Утвърждаването на името „България“ е несъмнено традиция от „Велика България“ на хан Кубрат и свидетелство за водещата роля на прабългарите е създаването на държавата.
Начело на новосъздадената държава застава прабългарският хан Аспарух. Столицата става славянско селище, впоследствие военен аул Плиска. По древнотюркска традиция територията, владяна от прабългарите се обозначава с термина „Саракт“ (държава) и се разделя на ттри части – център, ляво и дясно крило. Центърът се управлява от хана, а другите две части – от неговите най-близки помощници – лявото крило от кавхана, а лявото – от ичиргубоила. Територията, населена изключително с прабългари се нарича „България“, а околните земи, населени предимно със славяни – „Славинии“. Начело на всяко Славиния стои княз.
Скоро след 681 г. според един арменски извор „Аспарух прогонва аварите на запад“. Успешната война на българския хан с аварите се тълкува като указание, че към българското ханство е присъединено славянското племе тимочани, а границата на България се отмества отвъд Тимок.
До смъртта на император Константин IV през 685 г. Аспарух спазва мирния договор с Византия. Мирните отношения продължават до 689 г., когато Юстиниан II Риномет преминава с отрядите си в Тракия. Целта на похода е да се подчинят все още независимите славянски племена около Солун. Когато победоносната византийска войска се завръща в Константинопол, Аспарух причаква византийците в теснините на клисурата (някъде в източната част на Беломорието) и им нанася тежко поражение. В историческата наука битува и мнението, че тази война с византийците е водена не от Аспаруховите, а от Куберовите българи, които живеят в Керамисийското поле (край Битоля).
Последното събитие, свързано с името на Аспарух, е походът му срещу хазарите. Един български летопис от XI в. съобщава, че в тази война „цар Испор е погубен от измаилтяните на Дунава“. Според Зигеберт и проф. Йордан Андреев Аспарух е убит през 700 г., според Васил Златарски и Васил Гюзелев – през 701 г., а според Димитър Ангелов – през 702 г.
След смъртта на хан Аспарух властта на българската държава преминава в ръцете на неговия наследник хан Тервел.
